Марин Дринов остави възрожденския си дух в България, Русия и Украйна
На 20 октомври 1838 г. в Панагюрище е роден Марин Дринов – създател и първи председател на Българското книжовно дружество (БАН), чиято 150-та годишнина чествахме на 12 октомври. Повечето начетени българи знаят, че проф. Марин Дринов е виден историк и юрист с принос в европейската наука, филолог и държавник. Че е учил в Русия и е завършил Московския университет, че е автор на изключителни исторически трудове, че създава правилата за първия официален български правопис. Оглавявал е народното просвещение през 1878-1879 г., един от авторите е на Търновската конституция, по негово предложение София става столица на България, неин вицегубернатор е през 1877-1878 г. Той работи над първия устав на БНБ, превръща Народната библиотека в държавна институция. Смятан за най-образования българин по онова време, Марин Дринов е сред водещите строители на съвременна България. Малцина са обаче тези, които знаят нещо за неговия живот след 1881 г , след като той напуска страната заради недостойните партийни боричкания и мръсните политически интриги и става професор в Харковския университет. В енциклопедиите ще видите още, че Марин Дринов е член-основател (1877) и председател на Историко-филологическото дружество при Харковския университет (1890-1897), член е на Руската академия на науките, на Полската, Чешката и Сръбската академии на науките. Умира от туберкулоза в Харков през 1906 г. И толкоз.
Всъщност, никой нямаше да знае много от подробностите от неговия живот, както и това, че Марин Дринов поставя началото на огромен род, че потомците му – хора на различна възраст и с различни съдби, живеят в различни краища на три днешни държави: Русия, Украйна и България, ако не беше един сърцат човек, правнук на Марин Дринов, заел се да напише книга за своя знаменит прадядо. Издирвал с години архивни документи, исторически трудове, ръкописи, книги, снимки, роднини и спомени – понякога неочаквани дори за самия него. Владимир Сафронов-Дринов, лекар уролог, жител на руския град Воронеж. Автор на книгата „Марин Дринов – семейна летопис“ (подготвя се за печат у нас), посветена на 180-та годишнина от рождението на видния будител, която отбелязахме миналата година. Наистина летопис, но не само на семейството, а и на живота и делото на Марин Дринов, на българската история отпреди Освобождението и след това, на паметта за неговия прадядо днес – в Харков, в Панагюрище, в София, в БАН. Бил е в страната ни за пръв път през 2008 г. – за честванията на 170-ия юбилей от рождението на Марин Дринов, описва в книгата си своите впечатления и от това пътуване, както и срещите си в София със свои роднини от рода на Дринови – Катя Дринова и Тодор Кагов.
„Не съм писател, но исках с тази книга да разкажа на целия ни Дриновски род за нашите корени, а се надявам от нея да научат непознати неща, да видят Марин Дринов през погледа и на семейството му, и хората в България, която много искам да се развива, да стане водеща европейска страна. Моят прадядо е направил толкова много за България, той я е обичал до сетния си дъх, до мозъка на костите си, както казваме в Русия. Трябва да помним корените си, защото иначе няма развитие“, ми каза той в телефонен разговор.
Нека да надникнем в това, което ни разказва книгата. През 1881 г. Марин Дринов се сгодява с Маргарита Вилямс (Уилямс) – обрусяла англичанка, която през целия си живот e помагала в научната му дейност, превеждала е трудовете му на западни езици. Двамата са имали три деца – Александър, Степан и Мария. Стьопа се е удавил в езеро край Харков, когато е бил на 12 години. Мария е била женена за военен от армията на Деникин и дълго време всички са мислели, че е разстреляна с мъжа си по време на революцията. Оказва се, обаче, че не е така, живеела е в Киев и умира от глад през 1932 г., защото не е работела, била е болнава, пък и интелигентските й занимания с пиано и светски приеми в онези времена не са се котирали. Оставя две деца – на 16 и 14 години, с помощта на Харковския университет неотдавна е издирена нейна внучка, която и сега живее в Киев.
Големият син – Александър Маринович Дринов, завършва Харковския университет, става адвокат. Влюбва се в младата прислужница Харитина, но след смъртта на Марин Дринов майка му Маргарита не дава и дума да се издума за сватба с момиче от неблагороден произход. Александър обаче впряга конете и пришпорва към селото на девойката, където се венчава с нея. Маргарита Уилямс не ги пуска да припарят дори до къщата в Харков, те заминават за Киев, но след революцията като хора от буржоазията ги изселват в селото на Харитина. Александър Маринович умира през 1953 г. Двамата са имали четири деца, три момичета и Александър – бащата на автора на книгата Владимир Дринов. По време на Втората световна война Александър Александрович е картечар на фронта, за подвизите си е награден с много ордени и медали. Пише мемоари, които синът Владимир „наследява“.
Освен това, Владимир има сестра Людмила, за чието съществуване е знаел, но никога преди да започне да издирва родата си, не са се виждали. Людмила Александровна е театрален режисьор, поетеса, член на Съюза на писателите на Русия и на Руския съюз на журналистите, до момента има издадени осем сборника със стихове, по някои от тях са написани песни. Синът на Людмила – Андрей, е инженер-геолог, а внучката Анастасия върви по стъпките на своя прапрадядо, завършвайки право.
Не е възможно тук да се разкаже за всичките деца и внуци в рода на проф. Марин Дринов. Искам обаче да спомена как в Харковския университет се пази паметта за него. Тук е създаден Център по българистика и балкански изследвания (може би единственият останал в момента в света), който носи името на проф. Марин Дринов. Центърът традиционно организира Дриновски четения и издава сп. „Дриновски сборник“.
През 2005 г. за развитие на научната българистика Харковският университет е награден от БАН с висшето отличие на нашата академия – медал „Марин Дринов“. Бившият председател на БАН акад. Иван Юхновски е почетен доктор на университета. В музея на вуза в Харков има витрина, под чието стъкло се пазят документи, „принадлежали на проф. Марин Стоянович Дринов“. В библиотеката пък през 2005 г. в тържествена обстановка е поставена мемориална дъска с негов барелеф.
„Моят прадядо ни е оставил най-скъпото наследство – примера на своя живот и онези ценности, които не може да бъдат унищожени от война, нито разграбени от бунт, нито отнети от властта: благородство, мъжество, правдолюбие, чиста душа и доброта“, казва Владимир Дринов. И още нещо им е оставил – привързаност към България и дълбоко уважение към корените им. Марин Дринов – големият възрожденец, живял в Русия с България в сърцето, чиито последни думи на смъртния одър са били: „Моите ръкописи и моите 3000 научни книги предайте на Българската академия на науките“.
