Писателите са призвани да се борят не само за собствената си свобода, но и за свободата на другите
Боян Ангелов е роден на 27 август 1955 г. в Панагюрище. Завършва панагюрската гимназия, а литература и философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Защитава докторантура в Института за философски изследвания при БАН и по валдорфска, антропософска педагогика и социална психология в Швейцария. Специализира и преподава в областта на гьотеанистиката, антропософската естетика и релацията на художествените науки в проекцията Изток-Запад. Работил е в Министерството на културата, в Комитета за телевизия и радио, като главен редактор на сп. „Читалище“. Сега е председател на фондация „Читалище-1870“, както и на Българо-швейцарската академия за художествени науки. Директор е на издателство „Български писател”, издава и сп. „Читалище“. Автор е на двайсетина поетични книги, сред които: „А върху ножа – детелина”, „Тиара”, „Делтата на другия живот”, „Скали от вятър”, “Еос”, „Цветовете на тъгата”, „Съзерцание” и др.
Господин Ангелов, кое беше онова нещо, което ви накара да грабнете перото и се захванете с поезията?
– Това мое влечение към мерената реч възникна много отдавна, когато се учех да чета и пиша. Спомням си, че от 3-4-годишна възраст всяко мое впечатление пресъздавах в рисунки – несръчни и недодялани, които постепенно започваха да придобиват реални измерения. Научавах се да рисувам хора, коне, къщи, дървета, планини, влакове, небеса… А когато се научих да пиша, започнах да пресъздавам всичко това и с думи, а и в рими. Бях пет-шестгодишен, когато написах първото си несръчно стихотворение. Ето как започва: “Лежи в затвора този патриот,/не мисли за смъртта си,/а мисли той за новия живот,/когато бодро ще растат децата…”
Кога необходимостта да пишете прерасна в желанието да я превърнете едва ли не в професия?
– Не съм смятал, че литературата ще се превърне в моя професия. Всичко ставаше през годините някак естествено. Занимавал съм се с какво ли не, но винаги съм поставял поезията над всичко. И сега смятам, че тя дава на човека необозрими долини и висини, в които той може да препуска с въображението и с вдъхновението си.
След толкова стаж в литературата установихте ли дали имате любима тема или теми за писане?
– Любими мои теми са вечните теми: за любовта – към любимата, към родината, към децата ми; за приятелството и предателствата. Все по-интересно ми става в стихове да пресъздавам живота на велики личности и на известни хора, но и на хора, които не са така известни, но носят в себе си най-ценното – човечността и добротворчеството. Според мен поетът трябва да бяга от общите фрази, от натруфените слова и от безсъдържателната показност – на мястото на символите трябва да поставя реалното битие и неговите конкретни проявления.
Наред с творчеството от почти година оглавявате и столетния Съюз на писателите. Горещ или хладен е столът, на който седнахте?
– Председателството на организация като Съюза на българските писатели е преди всичко отговорност. Отговорност към създаденото от Иван Вазов, Михаил Арнаудов, Елин Пелин, Добри Немиров, Тодор Влайков, Стилиян Чилингиров, Георги Караславов, Димитър Димов, Георги Джагаров, Любомир Левчев, Павел Матев, Кольо Георгиев, Николай Хайтов и останалите председатели на СБП. Отговорност и към творчеството на Пейо Яворов и Йордан Йовков, Христо Смирненски и Гео Милев, Асен Разцветников и Никола Вапцаров, Кирил Христов и Теодор Траянов, Емилиян Станев и Йордан Радичков, Елисавета Багряна и Дора Габе, към стотиците български поети и писатели, членували и членуващи в този съюз. Болно ми е, че българската държава с всичките нейни „демократически” правителства не подкрепя финансово и морално този писателски съюз, оставила го е на произвола на съдбата и десетки талантливи писатели тънат в мизерия и нищета, търпейки пренебрежението на овластени безродници. Либерални и неолиберални „стратези” са узурпирали телевизионни екрани и тиражни медии, за да проповядват денонощно, че българският народ не се нуждае от закон за защита на своя език и своята книжовност. Такива продажни хорица преподобният Паисий Хилендарски нарече преди четвърт хилядолетие „неразумни и юроди”. Ала Писателският съюз не е малоброен и може да защити българската литература от нечистоплътни посегателства, защото получава разбиране и опора от народа български, който не може да бъде излъган или заблуден.
Административността не е нещо ново за вас, но как успявате да носите няколко дини под една мишница?
– За моя голяма радост, намирам много съмишленици и съидейници сред писателските среди и в обществото. В България има много и много прекрасни хора – добри, интелигентни, отзивчиви, влюбени в своето Отечество. За съжаление, те стоят встрани от изявите на т. нар. „български елит”, където за успели са считани само и единствено богаташите. В огромното си болшинство членовете на СБП са скромни и високо талантливи, но стоят встрани от голямата политика и от големите пари. Тази своя самоизолация са избрали сами, защото искат да останат верни на съвестта си.
Понеже вече сте във възраст, попреминала на попрището жизнено средата, накъде гледат очите ви: към бурния творчески ритъм, към не чак дотам спокойното административно дело или към преподавателската работа?
– Нямам вече афинитет към преподавателската работа, защото тя донякъде пречи на творческия ритъм, от който не искам, а и не мога да се откажа. А административната работа ме привлича дотолкова, доколкото мога да бъда полезен на своите колеги за една по-справедлива оценка на техния труд и на таланта им. Нагледахме се и се наслушахме как една и съща шепа нагаждачи и самозванци „обира” всички видове награди, премии, отличия, контрактации и какво ли още не. И това продължава от тоталитарните години до сега. Опитвам се да сложа край на тази безпринципност в литературата, макар че безпринципност у нас съществува във всички сфери на обществения живот
Източник: БЛИЦ
