Преди време станах неволен свидетел на разговор между две майки, вероятно на кандидат-студенти. Едната разказваше на другата, че нейното дете е избрало да учи психология. Ответната реакция беше: ,,С нейните високи оценки от матурите може да кандидатства за много по-интересни специалности! Каква е тая глупост психология? Цял живот да се занимава с луди…“. Като пълен лаик в областта на психологията и като човек, интересуващ се доста от връзката между дух и тяло, се почувствах странно от тази дочута реплика. Стана ми малко тъжно, че в 21 в България на тази професия се гледа все още подозрително и несериозно. Като на ненужна прищявка или като екзотична, никому непонятна дейност. И в това отношение България е „извън света“. В много държави психологичната помощ се субсидира от здравноосигурителните фондове, защото е призната като нещо полезно и нужно. Защото физическото ни здраве е в пряка връзка с душевното. И за това трябва непрекъснато да се говори!
За психотерапията, за травмите, приятелите, позитивното мислене, плановете и мечтите разговаряме с магистъра по психология Дарина Дечева в нейното цветно и приветливо студио за психологическа помощ, носещо уютното име „Вътрешната стая“. Нещата, които Дарина разказва, начинът, по който те докосва с думите, са толкова простички и в същото време дълбоки, че човек има усещането, че винаги е носил това познание в себе си. Просто е било нужно някой да му го посочи.
Дарина, вероятно повечето хора си мислят, че щом си психолог, значи всичко в душата ти е в пълна хармония. Истината е, че и психолозите си имат своите трудни моменти. Как се справяш ти с трудностите?
В трудните моменти от живота си, в които не успявам сама да си помогна, основно прибягвам до професионална помощ – от колега-психотерапевт или от обучителите ми. В тези моменти човек спира да чува себе си и да се разбира, затова се налага някой друг да му помогне да се върне към несъзнаваното си пространство. А точно тогава приятели и роднини, дори ако човек ги има, не са особено присъстващи. Налични – да, но присъствието означава нещо повече от физическо усещане за пространствената наличност на някого до теб. Означава усет за душа. Душата е усещането кой си – къде и с кого. В трудните моменти на човек излизат скелетите му от гардероба и плашат със страшна сила – околните най-вече, защото никой не харесва да се страхува, особено ако страхът е чужд, а не собственият. И ти трябва някой, който да те преведе през това. И да те изведе на светло. Някой, който не се страхува да погледне страха ти и да остане до теб – и в него. Малцина от хората около нас в трудните моменти го могат. Аз съм го правила за хора и зная колко е трудно, зная какво струва и какво ти отнема. Зная и това, че не мога и не бива да очаквам от хората да могат същото, каквото мога аз. Затова спрях да разчитам на някого да бъде до мен, когато е трудно – за повечето тази цена е непосилно висока. Повечето се вкопчват в собственото си оцеляване. И това е вярното за всички. След такова нещо никой вече не е същият. И нищо не е същото. Можеш да изкараш човек от тъмнината, но тъмнината от човека единствено той сам може да си я изкара. Ако я види и тя го плаши. И това основно е работата на психотерапевта.
Ежедневно се срещаш с различни хора, изслушваш чуждата болка. Това не те ли натоварва, не те ли кара да се чувстваш нещастна?
Чуждата болка не ме прави нещастна, защото както е написал Толстой „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему.” Успявам да не пренасям чуждата болка върху себе си, защото я разтварям и опознавам още докато работя с клиента. А от своята отдавна не се плаша. Познавам я достатъчно добре, за да се справям с нея. Когато не успея – търся помощ. Просто е.
Какво мислиш за приятелството?
Приятелството? Годините (и опитът) ми показаха, че това е едно ефимерно понятие. Не вярвам в приказните представи за него. Вярвам, че човек идва на този свят гол и сам – така си и отива накрая. Просто по пътя си среща различни хора, с които върви. С някои – по-дълго, с други докрая, а с повечето се разделя набързо. За мен животът е път, а хората, които срещам по време на пътуването си, ми носят опит. Има един шеговит афоризъм, че скромността е за тези, които нямат други качества. Ако го перифразирам – приятелството е за тези, които нямат ресурси да вървят през живота сами и да се справят. Зная, че това ще срещне вълна от неодобрение – може би. Но с времето научих, че хората, с които делим пространство, идеи, радост и тъга в повечето случаи са тези, които успешно обслужват собствените ни дефицити. Не съм привърженик на идеята, че човек е пълноценен, само когато срещне своя половинка – ако човек е половинка и срещне друга половинка, образуват едно Цяло, в което и двете половинки винаги ще си останат… наполовина нещо от Цялото. Предпочитам да срещам хора, които да ме правят цялостна, които и аз да правя цялостни. Да слея своята цялост в друга цялост. Такова цяло, образувано от две завършени цели същности, е много по-устойчиво и здраво от другото цяло, образувано от две половинки. А и когато и ако се случи разделяне – на пътя ще останат две цели същности. Шансът да тръгнат напред с вътрешна увереност за цялостта и да срещнат друга такава, е равен на този на половинката, останала на пътя, която отчаяно ще се впусне да търси своя нова половинка, носеща ú усещането за цялост, но външно. За себе си избирам първото. На Дончо Цончев принадлежат думите „Врагът не може да те предаде, защото не те познава. Приятели са ме предавали зверски.”. Приятелят наистина е онзи, който може да те предаде, защото само той познава мекотата на душата ти и точно там се прицелва – за добро или лошо. Силно е да кажа, че нямам приятели. Не го твърдя, нито заявявам категорично. Но с годините все по-рехави стават редиците на хората, с които вървя по пътя. За мен те имат друго име – с-път-ници. Не сателити, а с път – в моя. Хората, с които съм в доброто и в лошото на него. Вървящите до мен и вървяща до тях. Изоставането или избързването е бягство – човек бяга, когато няма ресурси да остане някъде, с някого. Познавам добре чувството – бягала съм достатъчно. Затова с уважение и разбиране се отнасям към чуждите бягства. Но също така достатъчно добре зная, че догонването на хората, или връщането обратно, за да продължиш да си до тях на пътя, а и те до теб, е нещото, което си струва и дава смисъл. И принадлежност. Всеки има правото да принадлежи в живота. Само чрез усещането си за принадлежност растем. Следователно се движим.
При един разговор с теб съм запомнила думите ти, че всички ние носим някакви травми. Как обаче една травма влияе на живота ни?
Професионално все повече се ориентирам към работа с травмите – най-вече емоционалните такива. Към травмата и същността ú все повече са насочени и академичните ми приоритети – изучаването на динамиката на процесите ú ме правят не само по-толерантна и търпима, но и все по-сензитивна. А в комбинация с арт-терапевтичните техники напълно се чувствам в свои води. Травмата е нещо, което неизменно присъства в живота на всеки един от нас. Човекът с ранна травма избира и има механизми само и единствено да оцелява. Той се изправя пред нея посредством създадени от него самия модели, чрез които е по-устойчив на трансформиращия елемент. Моделът на болката и объркването има движение като махало, пресъздаващо самата болка. На единия край е травмирането, на другия – оцеляването (бягството). Излизането от това става, когато душата е докосната. А за да се случи това имаме нужда от нов вид разбиране. Всяка една от тези части живее у всеки един от нас. И от това коя наша част с коя част на хората около нас се среща по пътя, зависи дали ще продължим да вървим напред заедно. Ако травмирана част срещне травмирана част – пътят заедно е невъзможен. Ако е факт – е изпитание и усилие. Ако оцеляващата част срещне травмирана – резултатът е бягство, изолация и броня. Само срещата със здрава част носи облекчение и помощ. Обратното не става. Затова казах още в началото, че за собствените си травми не разчитам на приятели – никога не знам с коя от частите им ще се срещна. Но зная какъв е изходът и затова разчитам на професионалистите. Сам е трудно, много трудно да се справиш… А всеки има право да не бъде сам в това. Психотерапията е начин, чрез който да помогнем на клиента да се свърже успешно със здравата си част. Когато аз работя с травми, разчитам и на ресурсите на хората с устойчиви здрави части около него. Те са опора, която не бива да се пренебрегва. Аз самата от опита си зная това.
Колкото по-тежка и ранна е една травма – толкова ни е по-трудно да бъдем. В живота си и с хората. И нещо важно – при нова травма (и ре-травма), реакциите на човек са винаги на възрастта, на която се е случило първото травмиране. Добре е да се замислим за това, когато тръгнем с лекота да етикираме, осъждаме и отричаме нечие поведение и реакции като неадекватни и детински. Не знаем нищо за болката на човека и на колко години е тя, затова деликатността и повишената толерантност са задължителни, когато работим с травма.
А как да се справим с травмите?
Уважавам работещите хора – онези, които се движат към и търсят среща със здравото в себе си. Другите също ги разбирам. Защото добре зная какво означава да си замръзнал – в емоция, или отрязък от живота си. Тогава наистина е нужно да има някой до теб на пътя. За мен това е човекът със здрави граници. Защото само здравите личности могат да бъдат опора на разклатения емоционално човек. Повечето ще ги назоват – приятели. Но за тези, които са наясно с травмата и същността й, това е здравата част. Оцеляващата част е тази, която може би ще избяга. Травмираната само ще усеща болката и дори може да замръзне в нея. Здравата част е шансът за движение, опората за човека.
Защо хората така упорито пренебрегват душата си?
Понякога някои от хората, които идват при мен, ме натъжават. Онези добре изглеждащи външно и поддържани млади (предимно) хора, които си записват еднократен час за консултация. И които отказват дългосрочна терапия, особено ако се окаже, че има почва за такава, по финансови причини. Все още се опитвам да разбера това част от народопсихологията ни ли е, или наистина е въпрос на лично уважение – когато външният ти вид е безупречен и очевидно за това отделяш средства (като жена зная, че те не са никак малко), когато масата ти е заредена, навиците и нуждите – задоволени, а душата ти – опустошена и задръстена, колко точно е пълно щастието ти? И усещането ти за пълноценност… пълно ли е? Наистина, това е едно от нещата, които все още упорито ме натъжават – когато на разходите за „лекуването” на душата се гледа като на нещо, което може да бъде… спестено. Разбирам това и уважавам правото на всеки да спестява или не от душевната си поддръжка. Защото в същото време идват и хора, които отделят от заплатата си всеки месец, за да платят посещенията си накуп. Добре е, че имам този баланс на усещанията, все пак. Това е зареждащото и дава смисъл на работата ми.
Знам, че ти си от хората, които са против т.нар. „позитивно мислене“. Обсяни защо…
Съгласна съм напълно с мнението, което има д-р Пламен Димитров (а и не само той, разговаряла съм с много мои колеги, които мислят същото) по въпроса, а именно че «позитивното мислене невротизира хората и ги прави зависими». От това се печелят много пари, факт. Таксата за един такъв семинар започва от 80 лв. нагоре на човек и местата буквално свършват за дни, но след него банковата ни сметка не нараства за дни – факт. На един семинар, на който гост-лектор (чужденец в повечето случаи) с възможно най-сияйната усмивка на света, добре облечен и добре изглеждаш, който не пести енергия и сили до края му да повтаря как още със ставането си сутрин е задължително да напарфюмираме и лустросаме мислите си, за да ни е напарфюмиран и лустросан целият ден, има за съжаление много повече присъстващи, отколкото на един преживелищен семинар, на който задължително се срещаме не само със светлата си страна. За мен такова мислене е равносилно на това да тръгнеш в слънчево започващ ден с нагласата, че той е чудесен и да продължаваш да го твърдиш, дори ако в края му се случи потоп. Да, нищо не пречи да се чувстваме чудесно дори и по време на потоп. Но с това няма да променим факта, че започналият като слънчев ден накрая свършва ужасно. Това е пряката ни и автентична среща с действителността, а тя плаши много хора. И те предпочитат да продължават да обитават въздушните си кули, в които всичко е илюзорно розово и прекрасно. Нещо като щрауса, който, забил главата си в пясъка, не спира да си мисли, че след като той не вижда другите, те също не би трябвало да го виждат. Тук ще си позволя да цитирам думите на д-р Димитров, защото моите по въпроса напълно се припокриват с неговите:
«Този тип едностранчиво мислене изкривява способността ни за самокритичност, за автентичност, пречи ни да се справяме зряло със собствените си недостатъци и с неизбежните тежки житейски ситуации. С избирателната форма на мислене, а така е във всичките школи, свързани с позитивното мислене на новата епоха, се извършва един невротизиращ процес. Това е невротична компенсаторна самозащита и бягство от действителността, която ги прави по-болни и нещастни, отколкото биха били, ако са в по-цялостен контакт с действителността и чувствата си. Това е индуцирана масова невроза, която е много добра, защото е нужна на някого. И от това се печелят пари. Чрез такова мислене човек се инфантилизира и започва да търси причините за неблагополучията си не в реалната действителност, не в сложните взаимовръзки, а в начина си на действие и собственото си мислене. Такива хора стават лесни за управление, за контрол и манипулации. »
Аз лично не бих отишла на психолог, който от началото до края ще ме убеждава как трябва да забравя за негативните си нагласи и мисли. Най-малкото това ще ми подскаже, че самият той прави точно това. А то не води към добро. Това е проява на силен и тотален контрол върху мисленето и тласкането му само в една крайност, която има за цел да замаскира действителността, карайки ни да вярваме, че нещата не са такива, каквито са, а такива, каквито ни се иска да бъдат. Нещата не са нито само черни, нито само бели. И когато са само черни, някъде на отсрещния полюс стои белотата като контрапункт. Срещата със страха ни например съвсем не ни вкарва в депресия – само и единствено. Напротив – една среща с него води до опознаването му и следователно до намаляване на тревожността ни при всяка следваща. Но ако непрекъснато бягаме от него, защото било по-добре да мислим за хубави неща – това не помага той да изчезне. Той си остава, дълбоко в нас, добре прикрит, забутан и замаскиран. Готов да излезе наяве със страшна сила, когато времето за това е подходящо. Тези школи и направления отричат точно дуалността и взаимовръзките, динамиката на процесите, а това кара хората да се фокусират само и единствено върху себе си, което води до съществено влошаване на отношенията им с другите и правилната преценка за мястото им в социума, прави ги саможиви и самодоволни. Здравият егоизъм е нещо, което уважавам, но не и самоцелния такъв. Човек следва да е наясно с всичко, което преживява и чувства. А то никак не е само положително. Има и неща, които ни отчайват и плашат, но и такива, които ни вдъхват надежда и увереност. За да види и двете, човек следва да влезе в контакт с тях, да се свърже и с двата си полюса, да опознае и светлата, и тъмната си страни. Когато опознае добре и двете, а не бяга или ги загърбва – тогава е в състояние да възприема действителността по-добре и е в пълен (и реален) контакт с нея. Така че, ако някой желае единствено и само положителната страна на нещата му да бъде на дневен ред и нито крачка назад към сянката – аз не съм неговият терапевт. Нито той е моят клиент.
Позитивната психотерапия, модалността, в която практикувам, съвсем не означава „положително”. На латински positum означава цялостно, действително. Позитивната психотерапия тръгва от наличното, действителното (Positum) и го конфронтира с другата страна на болестта, не толкова видима, но с изключителна важност: функцията ú, нейният смисъл и позитивни аспекти. Тя работи не толкова със симптома, колкото с поставените на заден план здрави актуални способности. По този начин клиентът укрепва себе си в борбата с болестното, с проблема. Positum, или цялото, включва в себе си травматичния момент, разстройството /минуса/ и неговата функция /плюса/ в психичния живот.
Ти си поет. Разкажи ми дали и как психологията влияе на стиховете ти?
Творчеството е вид сублимация – а това е един от най-зрелите според Фройд защитни механизми при хората. При мен потребността да пиша с годините става все по-малка и същевременно – все по-дълбока. И колкото и парадоксално да звучи – аз се радвам! Значи все по-рядко имам нужда да се защитавам. Винаги съм искала да пиша колкото се може по-малко. Защото процесът на писане си е вид лудост, както и да звучи това! Била съм в тази лудост достатъчно, за да я опозная до корен. Радвала съм се и съм си мислела, че поетите са благословени от Бога с възможността да изкарват всичко, което ги мъчи, извън тях – върху листа. Но добре зная тази благословия какво коства – енергия, сълзи, достигането до нива и висини, след които после дълго не си същият. Такъв катарзис струва скъпо. Аз разбрах, че съм от тези, които могат да платят цената му. Когато обаче мога и да не го правя – предпочитам да си го спестявам. Рядко вече посягам към писането като реакция на случващото се в света около мен. Пиша, но вече не е, за да му отговарям. Пиша вече само когато говоря със сърцето си в дълбочина. Когато остана насаме с него и разговорът преминава бавно и постепенно в молитва. Може би с времето и опитът срещите ми със света стават все по-смирени. И вече не съм му толкова ядосана. Знаеш ли, бях много гневна на света. Толкова, че му пишех денонощно. Така му казвах, че не го разбирам, че не искам да съм като повечето в него, че ме боли от всичко, до което се докосвам и не разпознавам като свое. Препоръчвам ти горещо книгата на Чък Спезано „Ако боли – не е любов”. Любовта наистина не боли. Само нуждите болят – когато не получаваме онова, което искаме. Болката е човешка и на мен също не ми е чужда. Но съм преситена вече от толкова много болка – в мен и срещу мен. Отдавна не искам нищо от света и от хората в него. Просто съм там – според ресурсите си. И не спирам да се движа. Защото движението всъщност е промяната. Интуитивно чувстващ решителен и краен интроверт като мен няма шанс някога да спре вътрешното движение в себе си. И в света. Вината е обърнат наопаки гняв. А аз вече не изпитвам вина за това, че съм чешит, различна и невписваща се през повечето време в него – аз съм си аз, хората са си те, светът си е той. И така трябва. За да тече енергията на всички и навсякъде свободно.
За какво мечтаеш? Имаш ли си планове?
Имам идеи, не мечти, защото зная, че всяка мечта е очакване, с други думи – прикрито изискване. Зная и че всяко изискване е пречка, за да получим истински. Работя върху бъдещо разширяване на професионалната си дейност. В момента енергията, която влагах в подготовката за реализацията му, е пренасочена към здравословните проблеми, които имам. Стартът зависи от времето за възстановяването ми. Ако всичко е наред – в края на пролетта или най-късно в началото на лятото се надявам да започне реализирането на първите проекти. Надявам се това да се случи, вярвам! Вярата понякога е най-здравата част от нас. И най-сигурната по пътя ни. Сигурна съм, че и този път ще е достатъчно силна, за да ми помогне да се справя и успея. А и семейството ми е до мен – а това е най-важната част от живота ни, смисълът, заради който да ни има.
Разкажи ми какво ново да очакваме от теб?
Обмислям от доста време разкриването в Панагюрище на Център за психологическо консултиране и психотерапия, който да наследи и доразвие идеите на Вътрешната стая – първата ми рожба. А и физически сама трудно ще се справям вече. В този център заедно с мен консултации ще правят мои колеги, хора, с които вървим заедно по пътя – психолози и психотерапевти с различна от моята терапевтична насоченост. Това ще са специалисти в областта на фамилната терапия и консултиране, динамично-аналитичната психотелесно ориентирана психотерапия, клинични специалисти в областта на работата с деца със специални потребности и деца с увреждания. С признателност и уважение се отнасям към тях, защото застават точно в този труден момент до мен и ми помагат. Самата аз ще продължавам да работя и консултирам с помощта на позитивната психотерапия, арт-терапевтичните техники при работата с травми, фамилните констелации и системната терапия. Може би тук е мястото да кажа, че се радвам, че сред специалистите, които ще консултират заедно с мен, е и единственият за момента в България терапевт, който работи с емоционални зависимости – доста срещана и същевременно плахо премълчавана проблематика. А и не е без значение и нещо друго – самата аз добре зная колко е трудно намирането на подходящия специалист, тежестта от пътуването за срещите с него, защото в повечето случаи това са хора, работещи извън Панагюрище. Искам клиентите, с които аз и моите колеги ще се срещаме, да бъдат освободени поне от този товар, защото това също оказва негативно влияние на лечението и понякога принудително и ненавреме го прекъсва. Ние ще работим за клиента на място – на него му остава единствено да ни потърси.
Тук и на страницата на „Вътрешната стая” във Фейсбук заедно с моите вече са и техните координати – желаещите да си уговорят среща с мен, или с тях могат да го направят и в офиса ми на ул.”Цар Освободител”№8, хотелски комплекс «Бонбон». Надявам се скоро в Панагюрище да се отвори пространство за личностно израстване и самопомощ, за което от години мечтая. Дано имат успешен старт и проектните в момента „За душата – отвътре навън”, „Училище за малки и не съвсем”, „Детство за малки и големи”. Аз съм човек със силна вяра – в себе си и… в още нещо по-силно и по-голямо. Вярвам и на хората, които останаха и са с мен на пътя. Зная, че ще вървим. И вървим – принадлежни на едно и също нещо. Останалото просто ще се случи – както, когато и където е вярното за него.
Контакти:
Дарина Дечева
Тел. 0889/867-114
e-mail: dara.decheva@gmail.com
www.facebook.com/pages/276101422566924
