ВИЗИТКА
Дарина Дечева е магистър по психология. Позитивен психотерапевт и треньор по групово-динамичен тренинг. В момента е в следдипломна обучителна програма по позитивна психодинамична психотерапия за детето и неговите родители към ДППБ. Провежда психологично консултиране и психотерапия на деца, юноши и семейства, възрастни, стари хора. Интересите ѝ са в насока арт-терапия и игрова терапия при консултиране на осиновени деца и деца на разведени родители, лечение на емоционални травми от отхвърляне и изоставяне на деца и възрастни, проблемни отношения с родители и авторитети, приятели и партньори, работа с интензивни емоции, затруднения в общуването и други поведенчески проблеми и модели.
Един от проектите ѝ е студиото за психотерапия „Вътрешната стая“, което стартира своята дейност преди 3 години, на Благовещение.
Днес Дарина Дечева работи върху два нови проекта. Повече за мнението ѝ трябва ли да се четат страшни приказки на децата и за удовлетвореността от работата, ще научите от интервюто ни с нея.
– Здравейте, Дарина. Три години след като „Вътрешната стая“ отвори врати, Вие работите по два нови и интересни проекта. Разкажете ни за тях…
– Здравейте! Да, работя по реализирането на два проекта. Единият от тях е на път съвсем скоро да се осъществи. Това е така мечтаният от мен терапевтичен театър „Таралежите“. За щастие вече имам съгласието на хората, които исках да работят заедно с мен по реализацията му, най-вече що се касае до драматургията и поставянето на сцена. И стартът му ще бъде съвсем скоро – до месец-два. Друго нещо, което също съвсем скоро ще стартирам, е групата за споделяне за хора над 65 години. Опитът ми показва, че хората от тази възрастова група разполагат с ограничени възможности да пътуват, да общуват и да разсъждават с другите по теми, които ги вълнуват, извън битовизмите и здравето им. Тези хора се чувстват самотни, неразбрани, забравени, изолирани емоционално и това съществено влошава качеството им на живот. Емпатията е крайно необходима като подход за взаимодействие с възрастните хора, защото те се нуждаят много повече от топлота и човечност, съчувствие, съпреживяване и емоционална отзивчивост и подкрепа.
Наясно съм, че работата с хора от тази възраст е изключително деликатна и определено е трудна, много от тях живеят в крайна изолация, със заболявания, с емоционални товари от преживяни загуби на близки хора. В условията на подобна среда за съществуване възрастните хора губят мотивация за живот, насочват вниманието си към егото и необходимостта то да бъде обслужено и задоволено по един по-първичен начин. При тях отсъствието на перспектива, на цели и стремежи за бъдещето и на позитивно очакване на предстоящи събития са водещите нагласи.
Срещата с други хора на тяхната възраст в група за споделяне, разговорите на теми извън оцеляването и бита, ще върне желанието им за живот и съществено ще подобри съществуването им. Те се отъждествяват с малко внимание и едно такова пространство би било добър катализатор за събуждането на радостта им от живота. И аз ще им го дам.
Разкажете ни по-подробно за терапевтичния театър …
Терапевтичният театър е много благодатен метод за работа с деца. Терапевтичният ефект идва от разказването на дадена приказка, от разсъжденията и размислите върху нея, от разиграването на ролеви игри или от съчиняването ѝ наново. В условията на защитеното пространство в групата, приказната терапия може да доведе до видима поведенческа промяна и изграждане на ценни умения, емоционална и физическа интеграция. Приказката е удобен и лесен начин да обясним на детето достъпно нещо важно, да му демонстрираме причините и последствията от определени постъпки, правилните и грешните решения и думи. Приказната терапия се базира на това, че детето се самоотъждествява с главния герой и се учи от неговите грешки. И това позволява да се решават различни проблеми, например детската грубост, инат, капризи и страхове.
Какви са ефектите от приказкотерапията върху детското развитие?
Приказкотерапията по същество е положителна манипулация – чрез вълшебна история. Детето първо я слуша или чете, после може да я доизмисли и измисли наново само, да обясни причината за поведението на този или онзи герой. Така то натоварва приказните герои със свои собствени преживявания, така става възможно да излязат на светло обиди, страхове или комплекси, които то потиска. Така по-лесно се намира общ език с него и се помага да се решат проблемите му. Влизайки в образ, детето може, от една страна, да разкрие потискани емоции и желания, а от друга – да изпробва различни модели на поведение, което ще му помага при общуването с връстниците му.
А според Вас трябва ли да се четат страшни приказки на децата?
Личното ми мнение за ползата от страшни приказки не се различава от това на повечето ми колеги, с които съм дискутирала темата. Страхът е автентична емоция. Тя е със значението на опасност и нуждата ѝ е от сигурност. Когато нуждата на дадена емоция бъде задоволена – тя не излиза повече на дневен ред. Начинът, по който това да става, всъщност е нашият осъзнат избор. И тук е на родителите и на специалистите роля – регулативната.
“Емоция” означава буквално “енергия в движение” (от англ. – energy in motion). Докато чувството е придобитият съзнателен опит от нещо случило се, емоцията се изживява като силно вътрешно движение. Емоцията всъщност е „движа се“. Една приказка със страшно съдържание може да предизвика разговор, в който децата да се „раздвижат“ да изразят истинските си чувства за чутото или прочетеното. Светът не е само добро място и много често на децата се случва да попадат в ситуации, от които възрастните съзнателно ги изключват – за тяхно добро. Но такива ситуации се случват в реалността, от която няма как да изолираме напълно децата – въпреки старанието на родителите да ги предпазват от нея. Така обаче те ги предпазват и от развиването на способността за справяне със страха им.
Страховете са нещо, от което имаме нужда в детството. Точно толкова, колкото и от радостта. Двете са еднакво важни автентични емоции. Как можеш да се чувстваш уверен и да разбереш значението на сигурността, ако не знаеш какво е страх? За мен всяко средство и преживяване, което осигурява пълен набор от емоции на детето в сигурна и контролирана среда, е добре да се случва.
Разбира се, срещата на детето с приказки, в които се разказват страшни истории и има реална опасност то да се сблъска със своите собствени страхове, но да няма все още развити способностти и знания за тяхното регулиране, следва да става във възраст, в която то да може да възприеме адекватно ситуацията и да разбира обяснението на възрастния за нея. Логично е, че приказката за Червената шапчица е добре да бъде четена на възраст по-голяма от 3-4 години. В нея се говори открито за агресия. Проблемите, които третира, не са за малки деца. Детето на 3-4 години няма нужда да мисли за тези неща, защото е защитено от родителите си. То трябва да бъде любопитно, това е естественото му състояние тогава.
Ако детето разказва страшна история, не изпадайте на секундата в паника – като плаши околните с разказите си, то всъщност отработва така своите собствени страхове. С измислянето на страшни истории детето изговаря на глас онова, което го вълнува и се опитва да му намери отговор. Детското фантазиране е една простичка автотерапия, стига да е в разумни граници.
Кажете, чувствате ли се удовлетворена от работата си?
Срещам се ежедневно с деца с поведенчески проблеми. С уморените им родители, които работят до късно и много, които трупат вини към децата си заради желанието за повече близост с тях, които притиснати от времето не намират свободно такова за по-дълбочинно общуване. Срещам се и с учителите им, изнервени до краен предел от неефективността на системата, към която принадлежат. И в която все повече забравят за същността на корена на званието им „уча“ за сметка на успешно изместващия го и вменяван им насила корен „хаос“.
Дали съм удовлетворена от всичко това? Отговорът ми не включва точно думата „удовлетворение“. В условията на едни видимо тромави образователна и социална системи, люшкани като махало в посоката, удобна на управляващите, в условията на една държава, в която живеят и се раждат все повече неудовлетворени хора, аз просто работя това, което искам и мога. И което обичам.
Присъствам във всяка сесия с клиентите си на 100%. Подкрепям ги. Помагам им да си помогнат сами, да откриват сами верните за тях посоки, да се изправят, да се учат как да заявяват открито нуждите си и да споделят чувствата и преживяванията си. И вървя до тях, защото това е най-помагащото в нашата професия – да усетиш, че си чут, че си видян, че не си съвсем сам. И да си тръгнеш с надеждата, че ще успееш да се справиш.
Така съм – просто съм. С наличното, с даденото, в цялото – в себе си и на клиентите си.
Ако това означава да си удовлетворен от себе си и онова, което правиш – значи съм удовлетворена.
Друго не мога.
И не искам.
