В навечерието на Сирни заговезни, когато всички протягаме ръка с думите: „Простено-прости”, когато осъзнали грешките си, сме готови да се извисим над себе си и да потърсим обичта в ближния, за да го осветлим с нашата собствена обич, потърсихме протойерей Атанас Манолов – архиерейски наместник на Панагюрската духовна околия. Намерихме го в Храма, където изпълняваше служебните си задължения. Учтиво ни покани в къщичката до камбанарията на църквата. Вижте какво каза той за силата на Прошката и смисъла от нея:
Отец Атанас, какво е прошката?
– Прошката стои в основата на живота на един човек, на един християнин. Всеки човек допуска, малко или много, грешки в живота си. Всеки човек излиза, малко или много, от рамките на общоприетото. Но не всеки разсъждава върху темата за прошката и смисъла от нея.
Прошката е диалог между човека и Бога, и между човека и човека. И преди да говорим за този акт, всъщност, трябва да се запитаме каква е причината да имаме грешно поведение в живота и какво означава правилно поведение. Особено в съвременния свят, когато всеки е много забързан, всеки смята себе си за много важен, за единствен и неповторим… Да, всички сме единствени и неповторими, но сме Божии творения. И Бог е въздал на всеки определени качества, до толкова обаче, до колкото той има свободната воля да ги развива или да не ги развива. Съвременният човек живее в динамичен свят. Свят, който е пълен с представи за погрешна ценностна система. Всички като цяло искаме да бъдем добри. Всички искаме да живеем в любов, да живеем според закони, канони… Но не всички успяваме. И доста често, макар и късно се сещаме, че сме нарушили всички тези приети норми на добро поведение. Това е така, защото много рядко търсим Бога и в самите нас, и в обществото като начин на живот. На един съвременен човек, ако му кажеш с мъдрост: Не кради! Не лъжи! Не прелюбодействай! – той уж се вслушва в тези думи, но ги приема за архаични, почти неприложими за неговия начин на мислене. Защото младият човек смята, че е наясно с нещата. И когато той тръгне да доказва себе си и личните си качества в обществото, често нарушава тези граници. Може би по-правилно е да се каже на младия човек: Опознай Христос! А опознавайки Христос, приемайки го, ти приемаш начина на живот, който той проповядва. Със собствените ти разбирания за света и живота ти приемаш неговото учение и приемаш неговия пример. Защото Христос е пример! Той не е някаква абстрактна философия. Тогава, когато го опознаеш, ти сам решаваш и преценяваш какво да правиш и какво да не правиш, и да избираш своя път. Бог е създал света и човека, като венец на неговото творение, така, че всеки сам може да избира пътя, по който да върви – пътя на самоусъвършенстването или пътя на затриването на човешката душа. Защото един човек не трябва да бъде като хищник в този свят, да има своите завоевания и да решава всичко в живота си като на битка… Пътят на човека е съвсем по-различен. Той трябва да умее да отстъпва, трябва да умее да прощава, да живее живота на ближния до себе си. Да направи своя живот в услуга на обществото и на ближния до себе си. Всичко това се получава тогава, когато възприемем в сърцето си, в разума си и в живота си Христос, защото той ни учи: „Възлюби ближния си, както обичаш себе си” и „Възлюби Бога, както обичаш себе си”. Той никъде и никога не е казал, че трябва да се съревноваваш или да наскърбяваш ближния ти, за да изпъкнеш ти самия. А трябва да подчиниш себе си на послушание, ако щеш, за да може да изпъкне добротата в теб. Там някъде е смисълът и на самата прошка.
Прошката се дава тогава, когато човек до такава степен е надживял собственото си его, че е готов да прости вътре в сърцето, в мислите си. Защото прошка лесно се дава на думи… Но не простиш ли вътре в себе си, ти всъщност, изговаряш едни празни думи… Което се случва доста често в съвременния свят. Ние много бързо си прощаваме, много бързо се оскърбяваме, обиждаме, пак си прощаваме… Но прошката е душевен процес. Тя е катарзис на човешката душа. Въпреки, че твоят ближен, или човекът срещу теб, те е обидил или наскърбил до такава степен, че ти наистина си се почувствал зле, ти си толкова силен във вярата си, в любовта си към света и към човечеството, и към Бога – и решаваш, че имаш сили да простиш. Още по-трудно е да поискаш прошка. Защото, трябва да осъзнаеш, че ти си сгрешил пред един човек, и си нарушил баланса във вашите взаимоотношения. Прошка не се иска ей така… Искането на прошка е също дълбок процес в душата на човека, който може да се сравни с нещо много интимно, много съкровено.
Православната църква по време на всички пости учи своите чеда да могат да се извисят над себе си до толкова, до колкото е възможно това, защото човешката природа не е съвършена. Учи човека да погледне себе си и своите дела, да намери грешките си, да осъзнае първо причината за тях, да поиска прошка от ближните си и най-вече от Господ. Когато това не се върши от сърце – няма никакъв ефект! Всеки човек има различно възприятие към света и по различен начин преживява тези мигове. Най-важното по време на постите, е това сърдечно общуване между човеците и Бога на основата на самокритичността и стремежа да получим прошка от Господ за извършените грехове… Но не е толкова лесно и не е толкова просто. Защото Бог за разлика от човеците вижда всичко – и на скришно, и наяве. И, ако си позволи един човек да бъде неестествен и неоткровен със свой ближен, то не може да си го позволи с Бога. Това е личен акт на всеки един християнин, независимо какъв е той – богаташ, бедняк, повече или по-малко грешен. Равен старт имат всички. Бог дава възможност на всички да се покаят. Дори ще дам примера с грешниците, които са от двете страни на Христос, когато той е разпънат на кръста. Тогава единият го моли да му прости греховете, а другият смята, че е наказан несправедливо. На този, който се покаял, Бог казва: „Ти ще бъдеш с мен в царството небесно”. Така е и при човеците. Всеки прави своя собствен избор. В Евангелието пише, че Бог според нашите дела ще раздели човеците на стоящи отдясно и стоящи отляво на него. Тези, които са отдясно са тези, които са избрали пътя на Христос, пътя на покаянието, пътя на искането на прошка и даването на прошка… Защото ти може да си поискал прошка много съкровено, но ако ти не си готов до простиш, каква прошка ще получиш? Това е един взаимен процес. Няма човек на този свят, който макар и малко да няма излизане от рамките на нормалното. Но ние имаме избора си – от коя страна на Бог да застанем. Най-хубавото в християнството е това, че човек винаги има свободна воля.
Ако искаш прошка толкова откровено, толкова сърдечно, толкова истински, но не я дадеш по същия начин – обезсмисляш целия процес.
Има ли непростими грешки?
– Няма непростими грешки. Но стига да имаш толкова дълбоко покаяние, за да може Бог да види любовта в теб и промяната в те, за да прости. Това е доста трудно – да се каже кой грях е по-тежък и кой по-малко. Греховете, както и добрите неща в живота са свързани. Една грешка води до друга, другата до трета, а с тяхното нарастване расте и тяхната сила… Едната малка добрина води до друга малка добрина. Обаче тя е малко по-голяма от предишната… Така, че нещата и в едната и в другата посока са свързани. Те не могат да се извадят от контекста на живота. Няма човек на тази земя, който да е лишен от възможността да поиска прошка и да не я получи. В този смисъл не трябва да подчиняваме обаче живота си единствено и само на прошката, а пък да вършим и недобри дела. Човек трябва да подчинява живота си на Любовта и да осъзнае, че това е правилният път.
А греши ли се от любов?
– Винаги се греши. Човекът не е съвършен в начина си на мислене, в начина си на поставяне на себе си в обществото. Човекът е динамично създание. Неговият живот е динамичен. Той се променя. Днес мислиш по един начин, утре по по-различен. Допускаме грешки, дори и грехове, често в нашите взаимоотношения, въпреки че сме изпълнени с любов. Това става, когато подчиняваме нашето усещане за света на човешките си желания и помисли, които не винаги са близко до Бога.
Разказът за това как да живееш в любов, звучи на съвременния човек някак си наивитетен и неприложим. Това не трябва да е така… Като че ли съвременния християнин търси Бог тогава, когато животът му се обърка по някакъв начин, което идва от погрешното ни възпитание като общество. Защото, ако в ранна детска възраст сме учени да търсим Христос, ние ще възприемем един по-различен модел на общуване с църквата. На мен ми е болно, че Бог се търси само по време на празници. Тогава ставаме добри, търсим прошка… Сякаш през останалите дни в годината ние нямаме същите проблеми на обществото и същите болки. Нима всичките тези дечица, за които се грижим на медийните кампании по време на Рождество Христово не заслужават нашата любов през другите дни? Горе-долу така кампанийно се сещаме и за Бог.
Изпитание ли е прошката за силата на човешката душа?
– Да, изпитание е. Прошката е катарзис за душата на човека! Промяна на душата на човека! Защото човек трябва да е толкова силен, за да погледне себе си от високо. Да признае пред себе си, че е сгрешил и да поиска да се поправи.
