Стефан Рапонджиев е директор на общинска библиотека „Стоян Дринов“. Самодеец в театралния състав при НЧ”Виделина – 1865” – Панагюрище. Част е от екипа ентусиасти, стоящи зад реализирането на проекта „А понеделникът е всъщност приказка“. Баща е на трима сина.
Здравей, Стефане! Защо прие да се включиш в проекта „А понеделникът е всъщност приказка“?
Когато Дари ми разказа идеята си за проекта и ме покани да се включа в него, не се замислих, а веднага приех. Бях мотивиран първо от това, че ще правим нещо прекрасно за децата. Те са най-чисти душевно, най-искрени в отношението си към живота и заобикалящия ги свят, а ние с гласовете си ги пренасямe във вълшебния свят на приказките – в техния свят. Втората ми мотивация бяха хората от екипа, с които работим. Прекрасни хора, оставили светла и незабравима диря с качества, с дела в професионалната си работа и реализирани проекти.
В този дигитален свят имат ли място приказките?
Във всяко време и всеки свят има място за магията на приказките. Ние сме израснали с приказки, които са ни предавани от поколенията. Приказката носи в себе си знание, мъдрост и поука. Тя развива и въображението при най-малките. Хубавото на дигиталния свят е, че може да допълни книжния свят. Чрез глобалната мрежа, реализирайки идеята с четенето на приказки за децата, много лесно можем да достигнем до тях независимо в коя точка на света са. А другото ценно качество е в това, че популяризираме вълшебните книги на съвременни български автори, а и на позабравените класици, писали за деца – като Ангел Каралийчев, Ран Босилек, Стоян Дринов и др.
Ти си баща на трима сина. Какво място заема четенето и приказките в ежедневието ви?
Да, аз съм един щастлив баща и мойте синове са най-голямото ми богатство. Процесът на четене е бил и продължава да е активен в нашето семейство. Едно от любимите занимания за най-малкия ми син е да му чета приказки. А когато ме няма у дома това правят мама или батковците му. Той с нетърпение вече очаква понеделнишката си приказка, която с екипа ни му подаряваме.
Имаш ли си любима приказка? А приказен герой?
Не мога да кажа, че имам любима приказка или книга. Всяка една от тях ми е дала своето послание и ми е била полезна в определено време. Понякога се връщам към мъдростта им, когато са ми нужни в житейския ми път. Любимите ми герои за момента се тези, които изграждам с гласа си, когато записваме поредната си приказка. Което съвсем не е лесен процес. Налагало ми се е за миг от секундата да пресъздам два образа, без да имам време дори да си поема въздух. А при изграждането им влагам чувство и послание, което децата, слушайки приказката, да усетят и разберат.
Какво послание би искал да отправиш към всички онези вече пораснали деца – родителите?
Нормалното състояние на децата е да са весели, вдъхновяващи и щастливи. Само като пораснат стават сериозни, тъжни, депресирани и не могат да си обяснят къде е изчезнало веселото, жизнерадостно усмихнатото хлапе. А то си е там, във всеки от нас, но потиснато от желанието да сме възрастни, а не пораснали деца. Можем да го преоткрием заедно, прегърнали децата си и потапяйки се във вълшебния свят на „А понеделникът е всъщност приказка“.
