Стрелчанска народна песен пази спомена на местните хора за Левски. В текста се споменават характерни за градчето (тогава – село) топоними, което кара специалистите да смятат, че авторът е стрелчанин, макар да е неизвестен досега, както при повечето произведения от народното ни творчество. Говори се, например, за Динчов камък – и досега местност в околностите на селището носи това име. Както и за храма „Св. Архангел Михаил“, който и до днес се именува така, казва уредничката в Историческия музей Надя Романкова.
Тя разказва, че именно след среща с Левски стрелчани тръгват по пътя на революционната борба. Той посещава няколко пъти селото.
Първото му идване е през 1869 на 22 май, когато отсяда в хана на Недельо Сапунджиев (Дели Дело, както го наричат турците). Тогава Апостола се среща с някои от по- будните стрелчани и посещава училището, представяйки се като кандидат за учител на мястото на болния по това време Поликарп Чуклев. По идея на Левски през 1871 г. в Стрелча е създадено читалището.
На 29 октомври 1871 г. Апостола посещава отново селото и това посещение остава паметно за стрелчани – тогава е създаден революционния комитет и 7 души полагат клетва пред него: Дело Стойнов, свещеник Бойчо Петров, Рашко Гуджев, Марин Ангелов, Ганчо Гелеменов, Ганчо Чиширанов и Филип Чиширанов. Това идване на Левски в Стрелча е последното, за което се знае.
За първата си среща с Апостола разказва Генчо Динчев Джумайов (стрелчанин, който живее в Елешница, един от най- близките съратници на Левски, доживял до 1934 година) в своите мемоари:
„Един ден аз като се връщах от Пловдив по обичаят ни, отбих се у моя бае Иван в Царацово и той на драго сърце ми каза „Добре че дойде, защото е тук Левски!!” И начаса той (Левски) излезе под сайванта, гдето си работеше бае Иван и се поздравихме.Доста се разговаряхме , даде ни наставления как да работим и да се приготовляваме за общо въстание. Левски беше облечен с потури, контош, пояс- кажи го цял перущенчанин. Аз постоях там един два часа и си тръгнах. Видях у него един револвер с 10 патрона и един калач, отдоле с барут се пълнеше. И като направихме сбогом ми каза: „Аз съм навсякъде и никъде- така ще знаете и в случай на нужда ще казвате , че комитетът ни е навсякъде и никъде…”
През 1873 г. Васил Левски тръгва по безсмъртния път към бесилото. А стрелчани запазват светлия му образ в сърцата си и създават една от най- хубавите песни за Апостола „Река се назад не връща”.
Текстът на песента е открит през 1973 г. от местния историк Илия Бояджиев и ръководителката на българския исторически архив г-жа Тилева, която предоставя на изследователя и необработения архив на стрелчанския деец Константин Балтов. Авторът на песента не е известен, но със сигурност трябва да го търсим сред певците от стрелчанския край, тъй като в песента името на селото, името на храма „Св. Архангел Михаил” , както и името на местността „Динчов камък” са автентични. Песента е публикувана за първи път във вестник „Литературен фронт” през 1976 г. по повод на 100-годишнината от Априлското въстание.
През 2008 година излиза и неин запис в изпълнение на Славка Калчева. До момента се смята, че той е единствен. Самият текст в оригинала си е имал разлики, но неголеми, разказва още Романкова. Вероятно незначителните промени по него са нанесени за да може да се изпее.
А ето и нейния текст:
Где се е чуло, видяло
калугер расо да хвърли,
Стара планина да хване
и башкомита да стане.
Телялин вика из Стрелча.
“ От Стамбул хабер пристигна:
Папазкомита кой хване,
папаза – асланкомита,
главата му да отсече
и в Стамбул града занесе.
Султана ще му хариже
седем кесии жълтици,
осмата – дребен маргарит
и Фатме ханъм за юсте
от султанските хареми.“
Наело се е стрелчанче –
Мустафа младо татарче,
папазкомита да хване,
главата му да отсече
и на султана поднесе,
скъпи дарове да вземе.
Майка му кротко думаше,
майка му – вяра българска:
– Мустафа, чедо хубаво,
Мустафа, чедо галено,
не се наемай, Мустафа,
башкомитата да гониш
из стрелчанските балкани,
из копривщенските букаци,
из панагюрски кории.
Че стрелчани са комити,
комити, върли душмани
на турци и на татари.
Тебе ще, синко, убият,
мене ще жива заровят.
Недей си губи младостта,
башкомитата да гониш,
да гониш, още да ловиш.
Грях голям, чедо, ще сториш
пред бога и пред аллаха.
Запомни думи майчини:
небе се с ръка не хваща,
слънце се с уста не гаси,
вятър се с въже не връзва
море – с лъжица не суши,
река се назад не връща
и башкомита не хваща.
Мустафа майка не слуша.
Скита Мустафа, лута се,
губи се цяла година
по села и по паланки,
по гори и по балкани
папазкомита да хване.
Ала го нигде не видя.
В неделя рано сутринта
Левски си кротко пееше
във стрелчанската черкова,
черквата „Свети Архангел“
и се на бога молеше
за здраве и за берекет.
Мустафа мъртъв лежеше
на Динчов камик в дерето,
без глава, още без ръце,
със девет рани на гърди.
Над него майка плачеше,
плачеше и нареждаше:
– Мустафа, чедо хубаво,
нали ти мама думаше:
не се наемай, Мустафа,
папазкомита да гониш,
че стрелчани са душмани
на турци и на татари.
Тебе ще, синко, убият,
мене ще жива заровят.
Защо ме, чедо, не слуша?
Пазарджишка Марица
