Тодор Калоянов е от последните оцелели опълченци. Заедно с още неколцина другари той доживява дълбоки старини в спомени за героичното минало.
Роден е през 1854 г. в Панагюрище. Един от прадядовците му бил даскал, ближен на Софроний Врачански. Говорил много за историята българска и най-вече за цар Калоян. Панагюрците му притурили името “Калоянът”.
Петнайсетгодишният Тодор отваря тайника в бащината къща и взема чифт пищови. Скита из гората, учи се да “мери нишан”. Каймакаминът обаче го усеща и момъкът е принуден да забегне в Одрин. Укрива се сред работниците на барон-Хиршовата железница.
Когато през 1876 г. избухва Априлското въстание, Тодор се връща, за да вземе участие в бунта. Сетнешните му скиталчества минават пак през Одрин, през Цариград, Одеса, Кишинев и Плоещ. Тук влиза в Първа опълченска дружина, под командването на подполковник Константин Кесяков.
Тодор Калоянов участва във всички сражения на бойната единица, като се отличава в боевете при Стара Загора и Чадъртепе.
След Освобождението опълченецът се връща в родното Панагюрище. Дълголетието си дължи на разходките из планината. На преклонна възраст, подпрян на дряновия бастун, се качва на Оборище – първия български парламент. Това преживяване описва в спомена “Едно отдихание до Оборище”, което поместваме отделно.
Тодор Калоянов загива при злополука на 28 май 1948 г. С военни почести е погребан в София. Улица в Панагюрище носи неговото име.
Едно отдихание до Оборище
Аз съм пътувал и с Хиршовия трен. Виждал съм отечеството ни и в оная мъка, кога турският сигналист удряше камбанките по куминя и на турски командуваше, че тренът тръгва. И всички се юрваха към вратите да се качат. Кой ще ти гледа тогаз Българията? Криех се в Одрин, при нашенци, а след туй се хванах на работа при Барон Хирша.
Друго е отечеството свободно. Кога почуквах с бастуня по камъните на Балкана, като че чуех гласа му. Кой с пайтон, кой с муле, а аз с дечицата – пеш. На гърди ми – ордените, памет някогашна, без тях може, но без сърцето не може!
При паметника наш Минчо панагюрчето дума:
– Дядо Тодоре, стар си, а как можа да додеш до тук без конче.
Рекох му:
– Таз земля ме познава, като я почуквам с бастуня, аз знам коя пътека е най-кратка, коя най-малко ще ме измори.
Като ме видяха на върха, един от отците отложи шапка. А дечицата – едно до друго: “Дядо Тодоре, дядо Тодоре!”. Всяко пита и разпитва. А то землята да можеше да ни върне хората, най-добре, но как?
Разказах за които знаех и каквото знаех. Но, най-важното: “Любете землята, деца мили, за да ви познава и тя и да ви помага. Помня Тодорчо Белопитов, секретарчето на Бенковски, сродник мой далечен. Пишеше той поезии и в тях казваше същото. Загина, кажи-речи на ваша възраст. А правеше свирки и хайдушки песни свиреше. Ама ще се качи на Балкана, да го не чуе ухото на турчина, че Балканът е майка и баща, и всичко свидно, що наричаме отечество!”
И слязохме от Оборището пешком, всички сега заедно, по пътечките, които аз зная. Че то камъните и гората и пътеките са историята. Трябова човек да ги почука с дряновицата, за да им чуй от мъдростта.
Източник: 24 часа
