Авторката не търси съжаление. Тя търси отговори. Не обвинява, но назовава. Изважда на показ безсилието, гнева, вината и любовта – в най-чистия им вид. И превръща личната загуба в послание към всички, които преживяха същото и не намериха думи да го изрекат.
„Белезите остават“ е книга, родена не от амбиция, а от нуждата да се съберат разпилените части на едно сърце. Болезнено честна, неподправена, написана от човек, който е минал през ада и е излязъл с едно убеждение – истината трябва да се изкрещи, за да остане.
С Цеца разговаряме за писането като спасение, за гнева като сила, за прошката като път и за човечността, която оцелява въпреки всичко.
Книгата „Белезите остават“ е лична изповед, но и свидетелство за едно време, което беляза всички ни. Нека започнем оттам, откъдето всичко е започнало за теб…Какво те накара да събереш сили и да напишеш тази книга – болката, вината или нуждата да бъде оставена следа?
„Белезите остават“ е малка по обем книга, в две части. Първата, която е повествователна, описва историята на семейството ми от така наречената „трета Ковид вълна“ и е пряко свързана с последните 23 дни от живота на баща ми. Втората част на книгата е лирическа и включва 12 стихотворения, писани в период от една година след загубата на татко. Литературни критици и експерти в книгоиздаването, още преди историята да бъде облечена в книжно тяло, изказаха категорично мнение, че не може да се причисли към нито един литературен вид или жанр. За мен „Белезите остават“ е книга, която изстрадах така, както мъчително изживях и предисторията ѝ. Книга, в която изкарвам на показ разкъсаното си сърце и личната история на семейството си. Тя е изплакана болка, изстрадана вина, изкрещян гняв. Непримиримост, породена от налаганата ни безпомощност и сляпа вяра. Търсене на отговорите на изречени и премълчани въпроси. Но и дълбока обич, болезнена липса, молба за прошка.И много точно ми задаваш въпроса: какво ме е накарало да събера сили. Всъщност, на мен ми беше нужно не да събера сили, а самата аз да се събера. Да събера частите на тялото си и физически, и емоционално. Да разкажа, да го запиша, да не го тая повече в себе си… И да, необходимостта написаното да остави следа, да знаем и да помним, ние и тези след нас.
Имаш ли усещането, че писането беше форма на лечение, или по-скоро начин да оцелееш?
Категорично за мен писането на „Белезите остават“ не бе форма на лечение. Когато загубим толкова близък на сърцето ни човек, както в моя случай родител, потъваме в скръб. Чувството за загуба причинява психическо страдание, отричане, дори депресия. Но в такъв момент, а и след това, надали има нещо, което да лекува тази болка. Есента на 2021 година бях като че ли обзета от някаква лудост да пиша. Единствената ми мисъл бе да не пропусна някой детайл, да запазя всеки момент в спомен. Не бих казала, че писането на книгата е било за мен и начин да оцелея. Защото ситуацията, в която бях поставена, нямаше как да бъде преодоляна, така че да продължа живота си в пълнота. Нали знаеш, всички ние оставаме деца на своите родители, независимо от възрастта. Когато и двамата са до нас, ние можем да ги хванем с двете си ръце. При мен се случи така, че едната ми ръка бе вече празна. И сякаш с татко си тръгна половината от мен. И с времето все повече се убеждавах, че то не лекува, а просто отминава. А болката… тя става част от мен, сякаш да запълни празнотата, и расте все по-дълбока…
Кога усети, че историята на твоя баща вече не е само семейна, а човешка – споделима с други?
Още докато я пишех. Защото „Ковид истерията“ (както започнах саркастично да наричам периода от около две години и половина на така наречената Ковид пандемия в световен мащаб), тогава все още не бе утихнала. Споделянето в непринудени разговори с хора, загубили близките си по подобен начин. Разговорите с хора, които са били на болнично лечение и такива, които са оцелели, боледувайки у дома в условията на карантина. Колкото повече се отдалечаваме от този злокобен период, толкова по-осезаемо става чувството на споделеност и съпреживяване.
След излизането на книгата, вероятно си получила истории от хора, преживели подобна трагедия. Какво ти казаха те?
Книгата излезе от печат в края на 2023 година. Представих я на 16 април 2024 година пред малък кръг от хора, които поканих лично. Когато малцината близки роднини и приятели вече притежаваха книгата, споделяха, че докато са я четели, сякаш са изплаквали собствената си съдба. Някои от тях бяха загубили баща, майка, съпруг, брат, сестра… и се опитваха да прогледнат истината. Други бяха се излекували, но си даваха сметка, че е можело да не е така, а подобно на татко. И бяха благодарни, че са имали късмета, макар и с необратими последствия за здравето си днес. Второто представяне на „Белезите остават“ беше преди броени дни в Градска библиотека „Стоян Дринов“ в Панагюрище. Вече получавам отзиви и от хора, които сега я четат. Както казах вече, това е малка по обем книга. Чете се бързо. Но заради съдържанието ѝ се чете трудно. Или се изчита наведнъж и остава заседнала буца в гърлото, или се чете на части и парещата болка в слънчевия сплит остава за по-дълго време. И хората това споделят с мен. Поздравяват ме за смелостта, но самите те не я изразяват до такава степен пред мен. Да, много семейства са с подобна на моето, че дори и по-тежка съдба в следствие на Ковид-19. Но когато са се излекували, на фона на чудовищната смъртност тогава, са щастливи за себе си и предпочитат да не се връщат в спомените си. Наистина изпитват тиха благодарност. Когато са изгубили близък, и то в болнично заведение, потъват в мъката си и всички последващи действия са насочени към това достойно да организират погребението. От този момент насетне никой вече не се интересува как е лекуван, с какво, какви изследвания са направени и т. н. Още повече никой не изисква епикриза.
В текста личи едно усещане за безсилие пред системата и пред грешките. Какво за теб остана най-болезнено в целия процес?
Безсилието, когато и пред когото и да е проявено, сами си го отглеждаме, и то грижливо. Безсилието е породено от незнание, от сляпа вяра. Вяра в собствената ни безпомощност и вяра, че някой друг ще ни помогне. В конкретната тема, че медицината ще ни помогне по дефолт. За жалост все по-често научаваме за медицински грешки. И все повече се обезверяваме, че „ангелите в бели престилки“ са тези, които ни спасяват и лекуват адекватно.
Ако можеше да кажеш нещо на лекарите, институциите и всички, които носеха отговорност тогава – какво би било то днес?
В условията на глобализация и динамично развиващо се общество, здравната система на страната ни е част от световната здравна система, където се задават определени стандарти и протоколи. И те трябва да се спазват. В целия този процес остава често едно болезнено усещане, че пациентът е просто номер. Липсва емпатията, грижата, съпричастността. Не е само и единствено достатъчно да се приложи научената теория на практика. Важно е отношението. Не само към болния, а и към близките му. И тук в никакъв случай не слагам под общ знаменател, не обобщавам, не унифицирам. Сигурна съм, че всички са наясно за какво говоря.
Как промени писането отношението ти към миналото – направи ли го по-ясно или по-болезнено?
Самото писане, като процес, не е променило отношението ми към миналото. По-скоро последващи събития и узнаване на истини, съпоставими с историята ми, непрекъснато ми носят горчилка и болка. Спомняш си, че през двете години на засилената заболеваемост от коронавирусна инфекция телата на починалите ни близки при погребенията бяха в заковани ковчези. Никога няма да си простя, че от незнание и страх не си позволих да отворя ковчега и да си видя татко за последно.
На 18 март 2023 година в рубриката БТВ Репортерите журналистката Владислава Тричкова представя материал „Дестинация: Оцеляване“. В репортажа се говори за стройно изградената донорска система в Испания и българите, които отиват там за бъбречни трансплантации. От всичко казано едно изречение се забива в съзнанието и дава отговори или поставя поредните въпроси. Нека всеки сам да прецени. През 2022 година „на испанска земя се правят 180 трансплантации от 84 донора, заразени с Ковид-19“?!?
Гневът в книгата е осмислен, не разрушителен. Как успя да го превърнеш в сила, а не в омраза?
Гневът по дефиниция е силно емоционално състояние на възмущение, ярост и раздразнение, което се появява, когато човек се чувства засегнат, обиден или когато нещо се случва против волята му. Прочитайки „Белезите остават“, надявам се, човек си дава сметка, че с право изпитвам гняв. Но гневът сам по себе си може да навреди само на този, който го изпитва, не на околните. В този смисъл е по-добре да бъде осмислен и да не се допуска да расте до размерите на само/разрушението. От друга страна, така съм научена или сама съм се научила да не мразя. Омразата, освен че е отрицателна емоция и може да навреди на самите нас, чрез нея се желае злото на обекта, към който е насочена. Аз не желая никому зло. По-градивно е да се търсят отговори на болезнени въпроси, пред каквито непрекъснато се изправяме и като индивиди, и като общество. По-полезно е да се поставят проблемите „на масата“, да се търсят и намират решения, да бъдем правилно информирани, мислещи, четящи, знаещи. И да вземаме правилните решения, вслушвайки се поравно и в разума, и сърцето си.
Смяташ ли, че „Белезите остават“ е книга само за болката, или и за прошката?
Вече четири години, откакто книгата е факт, продължавам да твърдя, че тя описва болката. До първото ѝ официално представяне в деня, когато се навършваха три години от смъртта на татко, 16 април, всеки път, когато отивах на гроба му или „си говорех с него“ у дома, на път, на лозето, аз му казвах „Прости ми! Липсваш ми! Обичам те!“. Сякаш исках да измоля прошката му, изпитвайки вина, че позволявайки да го приемат в болница приживе, съм сгрешила, и то пагубно. След този ден на публично разказване на историята ни аз започнах да се обръщам към татко с думите „Обичам те! Липсваш ми! Прости ми!“. Обърнах несъзнателно порядъка. Сякаш осъзнавах, че той ми е простил и по-важното е, че го обичам и ми липсва, и винаги ще е така.
Ти си човек с много лица и таланти – поет, юрист, актриса, художник. Как всяка от тези роли ти помогна да разкажеш тази история така чисто и истински?
Смея да твърдя, че съм човек с много разнопосочни интереси и занимания в професионален и личностен план. Преди две години се впуснах в едно приключение, наречено „Кино академия за таланти“, където се обучавах в продължение на една година. Впоследствие това ми даде възможността да вляза в ролята на пет персонажа в киното и на театрална сцена. И не ми беше сложно. Но ролята на собствения живот се играе непредвидимо трудно. Няма сценарий, който предварително да прочета и да следвам. Няма думи, които да наизустя и да предам. Всяко следващо действие е като нов свят. „Белезите остават“ е част от моя истински житейски път. Тя е част от мен. Разказвам я чисто и истински, защото дълбоко в себе си вярвам, че всеки трябва да полага грижи за чистотата на душата си, да бъде добър първо към себе, а след това и към околните. Така ще може да изисква и от другите, и да получава откровеност и доброта.
Какви белези остави тази книга у теб самата – като автор и като човек?
Белезите в душата остават завинаги. В човешки план и майка ми, и сина ми, и аз си ги носим. От позиция на отминалото време, като автор, ми се затвърди вярата, че истината трябва да се изкрещява. Винаги може да има чувствителни и деликатни теми, но неудобни въпроси няма. Има въпроси, които трябва да се задават и да се търсят отговорите им. И нещата без страх трябва да се назовават с истинските им имена.
Ако трябваше да опишеш „Белезите остават“ с една дума – коя би била тя?
БОЛКА.
А ако трябваше да опишеш баща си с една дума?
ДОМ.
Кои негови думи още звучат в теб?
„Нищо ми няма, аз не съм за тук.“
И един последен въпрос – кой беше първият момент след книгата, в който усети, че отново дишаш пълноценно?
Когато пишех историята, нямах намерение да я издавам в книга. Спомням си, вкъщи споделих вариант да си отпечатам от принтер десетина екземпляра, да си ги подшия, подвържа собственоръчно и да ги раздам на роднините, за да знаят какво се е случило с татко. По-късно се запознах с Катерина Хапсали и тя ме насърчи да се обърна към издателства, защото тогава все още живеехме в темата, а тя е злободневна. Симпатично ми отказаха от три издателски къщи. Кандидатствах за финансиране и по проект на Общината. Не бях одобрена, с аргумент от председателя на комисията, че историята е твърде лична. Тогава реших да съм самофинансиращ се издател. И това е най-хубавото, което можеше да се случи на „Белезите остават“, за да стигне до читателя в пълния си, истински и искрен вид, така както е написана. Това беше първият ми опит за чиста глътка въздух. А дали съм започнала отново да дишам пълноценно? Може би всеки път, когато споделям историята от книгата с хората, се уча на това.
