Днес се навършват 170 години от рождението на поета и революционер Христо Ботев (6 януари 1848 г./25 декември 1847 г. по стар стил – 1 юни 1876 г.)
Стане ли дума за Христо Ботев, в съзнанието ни неволно се появяват контурите на кораба „Радецки” и гърмежите под връх „Вола”. Има защо. Подвигът на войводата безспорно е един от най-величавите в българската история, а датата на неговата смърт събира като в пантеон паметта на хилядите знайни и незнайни родолюбци, положили костите си пред олтара на майка България.
Шести януари, денят на рождението на поета обаче, като че ли подминаваме мимоходом. Сякаш нищо не се е случило. Сякаш без Витлеем би била възможна Голготата, възкресила България. А заслепени от величието на Ботева смърт, ние, потомците му, много рядко се питаме как се е стигнало до нея. И още по-малко – какво се крие в краткия житейски отрязък между 1848-а и 1876-а.
Знамението „Ботев” проблясва като че ли още със самото му раждане. Случайно или не, малкият Христо проплаква не къде да е, а в една от класните стаи на калоферското училище, приютено тогава в пристройка към църквата „Св. Успение Богородично”. А пък тя, въздигната от брациговски майстори върху руините на вековен християнски храм, случайно или не е осветена само няколко месеца по-късно – сякаш специално, за да осени със светото кръщение най-видния измежду калоферски младенци.
Оттук нататък като безметежни за бъдещия титан на българската история могат да се посочат само детските му години. А вероятно и те не са били точно такива, защото натрупаната в тях любов към отечеството и гняв към поробителя избухват вулканично още със съзряването на бъдещия бунтовник. Биографията му е известна и няма нужда от преповторения, но един поглед към глъбините на огнедишащата му душа, никога не би бил излишен. Най-малкото, защото има върху какво да се замислим.
Ако би бил благоразумен така, както сме ние днес, Христо Ботев най-вероятно би избрал бащиното си поприще. То би му осигурило прилични доходи, спокоен живот и дълголетие в подножието на най-красивия кът от Балкана. Стига да се бе примирил с хомота, притиснал шията на българина – пак по начина, по който се примиряваме и сега.
Дилема за него обаче не е съществувала и той се втурва с все сила по другия път – славния, но страшния. Възпетият. Известният, но в голямата си степен – непознат за всинца ни.
А какво е получил буйният младеж в замяна? Отговорът на този въпрос може да се побере в три думи – мъки, страдания и терзания. Толкова силни и толкова нечовешки, че друг освен него едва ли би могъл да ги понесе.
Нека не забравяме, че приживе поетът съвсем не е бил окичен с ореола, поставен му от потомците. И то не веднага след Освобождението. Напротив. Дори министърът на просвещението, който е трябвало да утвърди първия христоматиен учебник на някогашните училища, съзирайки името на Ботев сред предложените за изучаване автори е възкликнал: „Как! И тоя хаирсъзин ли?”.
Хаирсъзин и нехранимайка – с тази си слава е бил принуден да преживява войводата до края на дните си. А същото време и да се изправя сам срещу всички псевдопатриоти, които се зъбят на тирана, но само докато върлуват из механите на Букурещ и Браила. „А вий, вий сте идиоти!” – крещи духът му, отчаян от безсилието си да раздвижи робските душици. И още – да се опълчва, отново сам срещу всичките тогавашни всепризнати авторитети, заели се с народното дело, но проповядващи като единствено средство за освобождението само църковната независимост, смирената еволюция и просвещението. „Да – възроптава гневно бъдещият герой – просвещение! Но след петдесет години народът ни ще бъде народ от просяци!”.
Апогеят на неговото болезнено отчаяние обаче настъпва през 1875-а, когато е обвинен в кражба на пари, които се очаквало да донесе като помощи от българите в Одеса. И не само обвинен, но и брутално нападнат в печатницата си, за да бъде линчуван, та дори и дори убит. Обруган и неразбран, той напуска БРЦК и изрича клетва, че никога повече няма да служи на България.
До колко е спазил това си спазмено вричане, знаем прекрасно. Само броени месеци по-късно гордият войвода стъпва на палубата на „Радецки”, откъдето пише прословутото писмо до Венета: „…И знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе!”.
Няма съмнение, доказано е с делото му, че и себе си той е обичал после Отечеството. Съществуват предположения, че още преди да достигнат Козлодуй, войводата е получил писмо с предупреждение за краха на въстанието и за обречеността на последната му мисия. Въпреки това обаче той слиза на българския бряг, за да се сблъска с… отчайващото овчедушие на народа си. И пак не побягва! Защото „тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!”.
Няма две мнения – Христо Ботев отдавна се е превърнал в знаме на българския народ, а неговите портрети кичат не един и не два от кабинетите на днешните управляващи. Проблемът е, че те просто са ги загърбили. Защото ако се вглеждаха в образа му поне от време на време, би трябвало да се досещат как се обича Отечеството и как се служи на народа му.
Димитър Дънеков
