27 години след промените от 10 ноември 1989 година едва ли има някой, който да твърди, че нищо не се е променило у нас. Тогава един вътрешнопартиен преврат, под натиска на световните събития и раздвижване в Източна Европа, беляза началото на дълъг, ама предълъг преход в България. Може да се каже, че цели две поколения вече живеят в други условия и ако ги няма мемоарите на политиците и изследванията на историците, те едва ли ще знаят какво точно е било в онези времена.
Напомняме на по-младите: На 10 ноември 1989 година тогавашната управляваща партия БКП прави свой пленум в резиденция „Бояна“. Там, към 15 часа следобед е оповестено решението да бъде сменен тогавашният вожд на партията и на държавата Тодор Живков. Съобщават го официално с няколко часа закъснение – чак привечер на същия ден. Затваря се една страница от историята на страната – цели 35 години Живков е бил начело на БКП. Той гледа стреснат и объркан от снимките на прословутия пленум. Сякаш не може да повярва какво точно се е случило.
Всъщност, по-важно е какво ще се случи и се случва повече от четвърт век след това.
„Имаме недоразвито общество… Социализмът е едно недоносче… Главният фактор ще са хората… Обстановката ще е изключително тежка поне една-две години… Жалко, че аз не съм млад, за да развея байрака на митинговата демокрация… Имаме достатъчно мат,рял за митингова демокрация… На всеки човек му е необходимо огледало…“ Това са изречения от последната реч на Живков, произнесена сутринта на 10 ноември 1989 година пред същия този „исторически“ пленум на ЦК на БКП. Само няколко часа преди да го детронират.
Управлението на Тодор Живков отдавна е в историята. Оценките за него са силно поляризирани и политизирани. От пълно отрицание, до носталгично умиление и преклонение. Тя, носталгията, между другото, услужливо се експлоатира и до днес от всевъзможни производители на бира, колбаси, мляко и сирене. Все едно, че не знаят, че точно по времето на социализЪма дефицитът беше издигнат в култ от същата тази управляваща партия. Но, какво да се прави – пазарът диктува какво да се купува и продава. Добре, че тогава нямаше мобилни телефони, за да ни ги рекламират днес като „ренесанс на ретрото“ . Поколението сега е друго – консуматорско, голяма част от него е без непосредствени спомени от онова време.
В България след 1989 година се смениха 17 правителства, включително четири служебни. Тези дни избираме петия президент на страната. Имаме нова конституция, променяна вече няколко пъти, както и многопартийна система. Пътуваме свободно в чужбина, магазините са пълни, караме западни коли, строим магистрали и огради по границата, возим се в метрото, имаме демокрация, свобода на словото, пазарна икономика, прегръщаме се с новите големи братя във Вашингтон и Брюксел, членки сме на НАТО и Европейския съюз, скарахме се с Русия…
Ако това са плюсовете, оглеждайки се в огледалото, не можем да подминем и минусите. Голямо разслоение в обществото, бедност, корупция, несекващо политическо противопоставяне, разбито земеделие и промишленост, вечно реформиращи се и все нереформирани образование, здравеопазване и съдебна система, демографска криза, масова емиграция на младите в чужбина и т. н., и т. н. Да ни извинят читателите, но сигурно пропускаме още нещо важно. Като например масовото затъпяване на огромни групи от хора, сред тях са и доста политици, ромският (циганският) проблем, чалгализацията на нацията…
За финал ви предлагаме всеки свободно да интерпретира един лозунг от зората на демокрацията, белязал вечно несвършващия ни преход: „Всеки ден ще е така, до победата…“ Дерзайте!
Източник: „Труд“
