В рубриката за късометражно кино „15 минути” Димитър Радев представя студентски опит с ексцентрично – минималистично внушение върху класическото произведение на Гогол. „Дневникът на един луд”, упражение на лента 35 мм, 8 мин., 2013 г. Режисьор и оператор Николай Бекярски Участват Васил Дуев, Цветина Петрова, Юлиян Петров, Пламен Андреев и др. Николай Бекярски завършва семестриално операторско майсторство в НАТФИЗ през 2013 г. През тази година му предстои дипломна работа. Преди две години обаче решава да се пробва в нова роля и освен оператор да бъде режисьор на упражнението си за края на трети курс по специалността, която учи. Гледа представлението на Иван Добчев в Сфумато „Сънят на Гогол” и му хрумва да заснеме последния етюд от спектакъла, който е „Дневникът на един луд”. Николай прави сам адаптацията на произведението на Николай Гогол, за да го „побере” в две кутии лента или около 8 минути екранно време. Притеснява се дали като съкраща текста, все пак ще остане здрава логика и филмчето ще бъде разбрано от публиката. Макар в разказа да става въпрос за лудост, а не за нормална логика. Казва, че ако е имал повече лента, отпусната от НАТФИЗ, би направил 20-25 минутен филм, в който по-подробно да разкаже любовната история в творбата на Гогол. Тъй като няма такава възможност, снима филмчето, както сам каза, „дубъл – кадър”. Николай харесва за главната роля на Попришчин Антонио Димитриевски, но той имал други ангажименти. Така се стига до избора на Васко Дуев за ролята. Филмчето е заснето за два дни в кинопавилиона на НАТФИЗ с екип от студенти и приятели. Питам Николай дали иска да продължи да се занимава с режисура. Той отговаря, че би желал, но все още не смята, че е готов. „Това е прекалено висока топка за мен в момента” – ми казва. Питам го кои са неговите любими оператори в киното. „Емил Христов и Рали Ралчев” – отговаря Николай, без да се замисли. На тях той би искал да прилича. Харесва много като операторско майсторство „Дзифт”, „Цветът на хамелеона” и „Тилт”, снимани от Емил и Рали. На мен пък филмчето, което е заснел Николай, ми напомня на „Догвил” на Ларс фон Триер. Като стилистика едновременно от театъра и киното. „Догвил” е интересен по много причини, една от които е минималистичната сценография. Точно това ми хареса във филма на Николай – изобретателността и въображението, с което той и неговите колеги са превърнали кинопавилиона на НАТФИЗ в тайнствено място, подходящо за ексцентрично- минималистичното внушение на филма. Темата за лудостта и нормата в човешкото битие отдавна занимава Триер (особено в „Порейки вълните”), това е втората случайна прилика. Спирам дотук с Триер, за да погледна към един откъс от книгата „Духовна проза” със съчинения и писма на Николай Гогол, който вълнува именно с тези недоизказани въпроси за здравото и болното, за болестта на духа и дълго чаканото лекарство на смирението и обичта. Оттам, от едно писмо на Гогол е и този цитат: „Освен това сега, в минутите на бодрост, които ми праща милостта небесна, и сред страданията, понякога ми идват мисли, несравнимо по-добри от предишните, и виждам сам, че сега каквото и да излезе изпод перото ми, ще е по-значително от предишното. Ако не бяха тежките болестни страдания, как ли сега щях да се възголемея! За какъв ли важен човек щях да се взема!…Боже, къде ли е най-сетне пределът на всичко това?”
