Автор: Любка Пъкова
Има едно нещо, на което в последните месеци не пропускам да се насладя – детския конкурс при Слави. Струва ми се, че не е възможно изпълненията на тези деца са оставили някого недокоснат. Толкова много талант и толкова много труд да се съхрани, просто няма как да си безразличен. Гледах го и този четвъртък и отново изпуснах една-две сълзички, къде от майчинско чувство, къде от възторг. В същото време малко ми беше дразнещо да слушам коментари колко изненадващо е, че има такова училище в Разград, колко подкрепяли съучениците от Свищов и т.н. Първосигнално реших, че водещия и компания са доста престорени и леко неискрени на фона на тези изумителни деца. Предаването свърши, но както се казва в известния виц, неприятното усещане остана. И в един момент осъзнах – те не разбират. От гледната си точка на жители на София, те гледат на провинцията по същия начин, по който гледа Европа на България, като на вечно създаващ затруднения далечен роднина. И сега с изумление откриват, че в провинциалния град има добре изградено училище с всеотдайни учители и прекрасни, талантливи деца, които се обичат и подкрепят. И, които не слушат само чалга. Те не разбират. Те са забравили колко близки и неподправени са взаимоотношенията на хората в малкия град. Забравили са учителя, който идва в дома ти, съседа, с който всеки ден разговаряш и бабата, която всяка сутрин поздравяваш на ъгъла. Едно нормално, жизнено и запазило ценностите си общество, което създава прекрасни и талантливи деца. Жалкото в случая е, че тези деца ще пораснат и подгонени от нуждата от реализация ще отпътуват завинаги към големия град. А от там, предизвикани от нуждата да живеят, както заслужават ще заминат към някоя по-нормална държава. Ще заминат завинаги. Съвременната теория нарича това глобализация или емиграция, според случая. Все едно! Аз го наричам прокуда. Защото първо в малкия провинциален град, а после и в големия няма да останат деца, които да раждат прекрасни деца. И за това няма да са виновни те, а ние. Ние, които сме допуснали децата ни да нямат причина да останат. Ние, които сами сме се превърнали от досаден далечен роднина в безценен донор на таланти.
Е, ние все пак ще останем тук… И патриотично, и гордо ще си спомняме за невъобразимите възможности на децата, пеещи в конкурса на Слави, за изумителните картини, които рисува сина на Мария и за магията в стиховете на дъщерята на Иван. И от време на време пак ще пускаме по една сълза. Ние, няколко милиона застарели и тъжни родители, овладели до съвършенство безплатния разговор в скайп.
