Тя се казва Цветелина Захариева и по професия е фотограф-художник. Обича да снима, умее да пише и понякога рисува. Неин е текстът, написан по повод отбелязването на Трети март в Панагюрище, който публикуваме. Себе си Цвети описва така: „Православна християнка, българка по сърце, по душа, по призвание и народност, с буйно и горещо сърце. Имах голямо, цветущо и несъвършено семейство, което безкрайно обичам. Може би и оттам обичта ми към всички хора, които срещам по пътя си – на всеки възрастен се радвам, все едно е мой дядо или баба, на всяко дете, все едно е мое дете. Хората ме вдъхновяват, те от своя страна ми се доверяват и споделят историите си, а аз обичам да ги разказвам, използвайки всички изразни средства, на които съм способна. На всички българи пожелавам национална гордост, благополучие и безмерно щастие.“
А ние й благодарим за този текст, който още веднъж ни накара да се почувстваме горди – като панагюрци и като българи. А и винаги е хубаво, когато можем да се огледаме в очите на някой, който е гост на града ни:
„Трети март, из цялата страна има шествия с огромни, ярки, сияйни български знамена, тържества с красиви хора в носии, танци, хорца, десетки българи поднасят свежи букети пред паметниците в градчетата си. Почти всяко българско семейство е излязло да отдаде почит на падналите герои и за подкрепа на празника. Празника ни е застрашен и е въпрос на чест да излезем и да покажем любовта си към него. До мен достига едно клипче, група хлапета в носии, отправят покана за националния празник, шествие със 110 метрово знаме в гр. Панагюрище. Смущават се, но говорят красиво и патриотично и аз просто си решавам: там ще съм! Нощна смяна съм, но потеглям. Красива музика оглася центъра на Панагюрище и ме потапя във времената на Райна Княгиня и кораба „Радецки”, български маршове, примесени с камбанен звън. Мъже, жени, деца поднасят цветя пред паметника на Райна Княгиня, но миг преди това поспират, навеждат глави и сякаш мълвят нещо. Какво красиво преклонение. Панагюрци са сурови хора, трудно ще те допуснат. Все пак те преценяват и решат ли, ще се пошегуват дебелашки, да те тестват, дали си достоен, дали носиш на грубоватите им шеги. После ще ти се усмихнат тежко, достолепно – все едно срещу тебе стой не обикновен балканец, а някой исполин, непоклатим като канара. Напълно разбирам как в ония тежки времена, по турско тука е кипял революционния дух. Боже, знамето е толкова невероятно, повдигано лекичко от вятъра, в ритъма на веселата глъчка наоколо. А точно пред него прелестно момиченце в пъстроцветна носия и китки в косите мило се усмихва, вятърът весело подема къдриците й в игра, а слънцето мило се оглежда в очите й. А там сияят чистота, невинност и надеждата за утрешния ден. Снимам, открадвам си моменти и виждам, моето дете държи знамето, но доста й натежава, хващам го и аз, да съм й опора, и след мъничко шествието тръгва. Наоколо хора, цветя, аплодисменти и топовни салюти. Сърцето ми бие лудешки. При всеки гръм на черешовото топче, взрив от емоции. Сещам се за хлапетата, чиято инициатива е честването на празника по този начин. Аз повярвах във вас, панагюрци повярваха и си струваше. Утре ще повярват десетки, даже стотици и ще ви последват. Днешните младежи са особена порода. Говориш им, а те са си в свой свят, уж нищо не ги интересува, следват си своите задачи. И после отведнъж покорят някой връх и станат първи, я в Европа, я на света, най-добрите в бокса, в борбата, в щангите, в шахмата, в каратето, в гимнастиката, във фехтовката, във всичко. Питаш ги как, защо, кое те накара, кое ти беше стимул, а те отговарят – „исках да зарадвам българите”. Туй то – огромна сила, огромни сърца!“
Трети март в Панагюрище през фотообектива на Цветелина
