Като цяло по българските земи прaзникът на светите Константин и Елена се зачита, но не като голям. Само тук-там в този ден девойките се люлеят на зелено дърво и вярват, че която бъде огледана и харесана на този ден ще бъде добра жена и ще роди много мъжки деца.
В няколко български села в Странджа, от които само едно е в границите на днешна България (с. Българи), е съществувал на този ден един особен обичай, неизвестен в някои други краища на България. След църковна служба народът прави литийно шествие с иконата на св. Константин, със свещеник и с кандило до параклиса на Св. Константин, наричан „конак”. Там всички се молят на Св. Константин и Св. Елена. В този параклис има свещен тъпан, който след молението бива заудрян при едновременното свирене на гайда. Свири се за този случай народна „нестинарска” мелодия, при която някои от богомолците биват „прихванати”, т.е. изпадат в религиозен транс и заиграват с иконата на Св. Константин в ръце с вайкания и стенания. След това с иконно шествие се отива до „аязмото” на Св. Константин и пак се връщат в „конака”. Надвечер напалват на мегдана огън, направен от няколко коли дърва. Народът се събира около огъня и когато всичко стане на жарава, която бива разрита в кръга, при съответните звуци на гайдата и тъпана, някои от вярващите – мъже или жени изпадат пак в унес, спускат се и взимат иконата на Св. Константин и с вик „въх, въх!” нагазват боси и танцуват в жаравата. Газят по 10-20 сек., излизат и пак влизат – по 6-7 пъти, след което отиват у дома си.
След газенето в огъня се прави раздаване на селски курбан. Тези огнеиграчи се наричат „нестинари”, която гръцка дума значи нещо като „огнищари”, т.е. хора, които газят или играят в огъня. За това е необходима голяма вяра, а е необхоима и известна наследственост. Има родове, в които повечето членове са предразположени да наследят нестинарството. Всички „нестинари” в едно село имат свой първенец, наричан „векилин” и тази длъжност се предава по наследство: от баща или майка на син или дъщеря. „Векилинът” се грижи за добрия ред на свещените предмети и „конака”, за курбана и за целия обичай. Обичаят се изпълнява за „здраве” и „плодородие”. Играчите в огъня се изцеряват от определени болести. Този извънредно интересен обичай не е напълно изяснен; подобни обредни форми се срещат в малокултурни и висококултурни народи по другите континенти. Във всеки случай, в основата му лежи силно религиозно чувство, което овладява цялото същество на човека и го прави годен за подвизи.
