Слово на председателя на Общински съвет – Панагюрище по време на всенародното поклонение в местността Оборище:
„През дългите години на робство народът ни много пъти се опитва да продължи своя исторически път, защото не така лесно загива един народ, който е дал доказателство, че е достоен за живот. И тези опити да бъде свободен са пълни с мъка, сълзи, разочарования, но не и отчаяние. Идва моментът, когато пак проблясва онова, което тлее у българите – жаждата за свобода, чиято върховна проява е Априлската епопея.
Историята на въстанието ни е добре позната от учебниците, от кино и телевизия, от медии, от глобалната мрежа. Априлското въстание е описано къде по-подробно, къде по-бегло. Но дали това въстание беше единствената мярка за освобождението на поробена България?
Нищо от мъгливата история на първото и второто български царства и нищо от най-новата българска история не може да се сравни с трагичното величие и красота на Априлското въстание. След дългата петвековна зима то беше голямата българска пролет. Героите му са сакрален образ на националния ни героизъм, жертвоготовност и родолюбие. Едва ли в цялата световна история има много така чисти и самородни национални въстания, каквото бе Априлското въстание. Тази негова чистота блести още повече, когато се вгледаме в цялото раздвижване на бунтовническите духове, превръщането на копнежите в действия, на клетвите в куршуми.
Но, за да имаме 20-ти април, трябваше да имаме Оборище.
14 априлий 1876-та… Депутати от близки и далечни краища на революционния окръг се събират през хайдушките пътеки в „чудното място Оборище“, както го описва летописецът Захари Стоянов. Депутатите принадлежаха към всички слоеве на народа: будни младежи, занаятчии, селяни, търговци, учители, свещеници… всички, милеещи за свободна и независима България. Те не са безлични функционери на някаква съмнителна нелегална организация, а живи, истински представители на своите краища. Идват непознати един на друг, но единни по сърце. Едва ли някой от тях знае каква ще е бъдеща България, как ще се управлява, ще има ли цар или ще бъде република. Но всички вярват, че тя ще бъде свободна и независима.
Оборище поставя началото на българската парламентарна традиция. Човек може само да се удивлява на демократичните корени у нашите априлски прадеди. Делегатите участват в това историческо събитие по всички правила на европейския парламентаризъм. Те са избрани от народа с вишегласие, носят своите пълномощни, полагат клетва, приемат дневен ред, участват в пренията, взимат решения с мнозинство, избират комисия, оповестяват взетите решения на своите комитети. Избликва и първият сблъсък между диктаторските намерения на Бенковски и демократичното право на различното мнение. Но единоначалието и лидерството са необходимост, която всеки осъзнава и заради която внушителният Бенковски се приема с уважение. Единението се роди не сляпо, не водено от чужда воля, а беше изстрадано в горещи спорове и остри сблъсъци на мнения. Един велик пример как интересите на България стоят над всичко и всички.
Нека притихнем и се пренесем в дните и нощите на април 1876-та. Да повървим по пътеката в гората, очертана от запалените фенери, докато стигнем до самото място Оборище. Тук фенер, там фенер, закачени по дърветата през нощта. Горят и огряват колосалните буки. Те светят в оная нощ на робството и не изгаснаха нито с потушаването на въстанието, нито с жертвите които даде то. Тези фенери, остават да светят по пътя на България и до днес, те ни трябват и дано никога не угасват, защото докато имаме тази светлина ние ще знаем, че имаме път пред себе си, път в своята национална съдба, по който следва да вървим и, който ще ни отведе там, където Оборище отведе България, там, където има свобода за човека, там, има демокрация, там, където има правдини, там, където има достойнство за човешката личност.
Преди години един мъдър човек – проф. Марко Семов каза: „В Панагюрище и в Оборище Българското национално възраждане достига своя връх, а Българското национално осъзнаване за мисията, която българите имат пред своята собствена история, е изразено най-велико и незаличимо. Поради това Оборище, заедно с Панагюрище си останаха двете очи, през които нашата национална съдба гледа към днешния си и утрешен ден!“
Въпреки сътресенията и възторзите, които преживява народът ни, нека продължим да идваме на Оборище с памет и сърца на българи. Да постоим на святото място пред паметника, да се вгледаме в имената, издълбани в студения камък и да чуем завета на първите български депутати – ценете и пазете скъпата свобода.
Нека днес нашето Оборище е толкова българско, колкото беше онова Оборище преди 150 години.
Нека си спомним за всички дейци на Априлската епопея, които ни дадоха пример за доброволна жертва на това, което Бог им е дал – живота. Да дадем клетва, че ще продължим започнатото на Оборище: сговор, сплотеност и, когато потрябва, живота си да дадем. Защото един народ осмисля своя път чрез своите синове, чрез мислите им, чрез делата им, чрез верността им.
Нека делото на Април 1876-та е камбаната, която звъни. Нека я чуем и разберем, за да бъдем достойни за свободата, извоювана с кръвта на дедите ни, за да ни има нас, за да има България.“
