30 юни 1971 г. е една от най-черните дати в историята на българския футбол. На моста Витиня на път за Враца, загиват Георги Аспарухов-Гунди и Никола Котков. Погребението се превръща в едно от най-грандиозните събития, което събира почти половин милион българи. Това е нещо невиждано и е най-мащабната публична проява след погребението на цар Борис III, когато един милион изпращат монарха. Церемонията тогава се смята дори за идеологическа опасност.
На следващия ден – 1 юли, пространството около стадион “Георги Аспарухов” се оказва малко да побере стотиците хиляди – от София и цялата страна, дошли за погребението на своите любимци. Във влаковете и автобусите нямаше места, освен с автомобили пристигаха хора дори и пеша. Тълпата растеше като лавина, си спомнят очевидци. Тоталитарната власт през 1971 година не на шега е уплашена от поклонението на синята агитка, събрала по неофициални данни 550 хил. души.
Днес на оградата на къщата му блесна надпис „Гунди е вечен”.
Но каквото и да е решила съдбата има хора, които остават да съществуват вечно, макар и нематериално. Такъв е и Гунди.
Защо Гунди?
Повечето прякори имат своите логични произходи, имат своя разказ или случка, с която са свързани, не е така с прозвището на Гунди – никой не казва откъде произхожда, защото може би малцина са онези, които знаят. „Казваха му Гунди, без да има причина за това. Самият той също не знаеше откъде идва прякорът му“, спомня си съотборникът на Аспарухов от звездния отбор на „Левски“ от 60-те години Стефан Абаджиев-Теко. Няма значение откъде произлиза псевдонима му, той е този, с който остана в историята и в сърцата на хората. Гунди има 50 изиграни мача за националния отбор на България, в които вкарва 19 гола. В А група той участва в 245 срещи и отбелязва 150 попадения с екипите на Левски и Ботев Пловдив. В евротурнирите Аспарухов вкарва 19 гола в 23 двубоя. Със сините Гунди става шампион 3 пъти. Печели Купата на България 4 пъти. Голмайстор е с 27 голови попадения през сезон 1964/65 годинаа. През 1965 година е избран за Футболист на България и за Спортист на България. Участва на три световни първенства. Гунди е и първият българин, вкарвал гол на Англия на Уембли. Това е статистика, беземоционална, в цифри. Но Гунди е много повече от един футболист, той е любимец не само на привържениците на Левски, неговата човечност, личните му качества го превръщат в емблема на цяло едно поколение, в емблема на добро, на талант, на харизма.
Слънчевото утро на 30 юни 1971 година не предвещава какво трагично събитие ще се случи този ден. Към 9,30 ч. Гунди пристига на стадион “Левски” в кв. Подуяне, където започва тренировката на отбора. Капитанът обаче няма да играе, защото е наказан. В предишния мач, който е с ЦСКА, той е сритан жестоко от Пламен Янков. Паднал на земята, Гунди неволно му посяга с крак и съдията гони и двамата. Дълго преди това е дошла покана от Враца двамата с Котков да участват в юбилейния мач по случай 50-годишнината на тамошния “Ботев”. Гунди не може да откаже и двамата с Котков решават да уважат молбата на врачани. Колегите му завинаги са запаметили в съзнанието си този миг – Аспарухов е в тъмносиня спортна блуза, а Котков в елегантен костюм с вратовръзка.
Усмихнати се качват в бежовото Алфа Ромео с култовия номер СГ 9999 и изчезват завинаги…
На бензиностанцията при Витиня бензинджийката не подозира, че е последният човек, който вижда живи двамата футболни идоли. Към колата приближава непознат мъж, който моли да го качат. Аспарухов дружелюбно се съгласява. Подава десетлевова банкнота, сяда зад волана и пали мотора. Жената го кара да почака, за да му върне рестото, защото е наляла бензин за 9,20 лв. Гунди обаче махва великодушно с ръка и дава газ. По-късно, като се знае жестоката развръзка, неговата съкрушена майка ще спира с въздишка на този момент: “Да беше се проявил като скъперник, та да се забави за тия 80 стотинки още минута. Минутка, която щеше да го спаси…” Сетне при разследване на злополуката се изяснява, че разстоянието между сблъскването с камиона и разминаването, измерено във време, е тъкмо една минута. Но съдбата е била решила друго. По надолнището след последния завой на около 150 м от страничния път изкача товарен ЗИЛ с тежко ремарке, който препречва фатално главния път. Всичко протича мълниеносно. Аспарухов натиска докрай спирачката и алфата оставя цели 30 метра следи от гумите, но разстоянието не стига.
Предната част на купето се забива точно в резервоара на тежката машина
По колата плисва бензин и се възпламенява. Никой не успява да помогне – нито шофьорът на товарната кола, нито пристигналите с други коли хора. Колата и пътниците в нея изгарят като факли. Това се случва на 52-рия километър от София, в 11 ч. на 30 юни 1971 г. Така трагично и нелепо загина, заедно със своя съиграч Котков, невероятният Георги Аспарухов. Преди по-малко от 2 месеца едва бе навършил 28 години.
За песента „Двете деветки”
Журналист от в. “Поглед” Иво Божков съчинява текст за песен”Двете деветки”. Атанас Косев написва музиката, а Стефка и Йордан Марчинкови я изпълняват. Иван Славков-Батето, който тогава е шеф на телевизията и по душа е левскар, решава и дава“зелена улица” на песента и тя прозвучава във „Всяка неделя”. Само за дни заема първите места в класацията на националната телевизия. За съжаление радостта на синята агитка е много кратка. “Другарите” от Политбюро, начело с идеолога, “философа” Милко Балев, подскачат и я обявяват за… “идеологическа диверсия”. Тя обаче вече е произведена и издадена на малка грамофонна плоча на “Балкантон”, заедно с песента “Хималайци” на Бисер Киров, посветена на легендарните български алпинисти. Изкупена е от всички музикални магазини в страната и след това конфискувана.
За Котков, или както го наричат Котето
Това е голмайсторът на националния тим Никола Котков. През 1965 г. локомотивецът вкарва за националите 11 гола от общо 32! По седем гола имат Аспарухов и Дебърски, по два Якимов и Димитър Пенев, по един Колев, Китов и Янчовски. В навечерието на важния мач във Флоренция от националния гонят голмайстора Котков. „За системно неспазване на спортния режим и други дисциплинарни простъпки“. В защита на Котков някои журналисти надават глас в пустиня – партийната анатема остава. Този, чиито голове изпращат България на световното, гледа мача във Флоренция от седалките на “Стадио Комунале”. Не отива да поздрави довчерашните си съиграчи. Боли го от партийната секира. По-късно ще се докаже пак, ще вкара пет гола в един европейски мач срещу „Малмьо“, ще развинти ЦСКА с 4 гола за тридесет и седем минути!
Котков е ударен, иде ред на Витлачил
Седем месеца след триумфа във Флоренция на световното в Англия успяваме да си вкараме два автогола. Контузваме магьосника Пеле. Подаваме си топката като Колчо Слепеца. Гаринча ни трясва гол от халите и дишаме праха на Бразилия, Португалия и Унгария. ЦК на БКП търси виновни за „Ганкиното“. Нарязват като краставичка Витлачил. Обвиняват го за „слаба подготовка, довела до лоши резултати“. Обратният самолетен билет за Прага е купен, но Витлачил не си оставя магарето в калта. В прав текст написва в печата: „Българските футболисти са си вирнали премного носовете, а шефовете на футбола и многото махленски капацитети се държат така, сякаш България е световна футболна величина, а не скромен тим, участващ едва за втори път в историята си на световно първенство“. Добрата душа на Витлачил прощава. През 1970 г. се връща при любимия „Левски“ и печели дубъл: шампионската титла и купата на страната.
Министерски съвет предложи на президента да издаде указ за награждаване посмъртно на футболната легенда на „Левски“ Георги Аспарухов с орден „Стара планина“ I степен.
