Или една нова „Епопея на забравените българки“ от лето 1876 година
Жената е като торбичка чай – трябва да я потопиш в чаша гореща вода, за да разбереш силата й. А историята на България е изпълнена с примери за изразена женска сила, която обаче остава потулена в мрак и забвение. Нито по-плахи, нито по-малко дейни са били жените в миналото, просто ние по-малко знаем за тях.
Националното пробуждане на българката през Възраждането придобива най-високата си проява по време на Априлското въстание. В него взимат участие много жени с необикновена решителност и готовност за саможертва. Затова една разходка в историята ще е полезна, за да погледнем през очите им, усетим какво се случва в сърцата им или най-малкото си спомним за тези българки на днешния ден, посветен на силата и равноправието на жените.
Безспорно най-висок връх въстанието придобива в Четвърти панагюрски революционен окръг. А заговори ли се за участие на жени в славната Априлска епопея, в паметта ни веднага изниква образът на знаменоската на панагюрските въстаници – Райна Княгиня. Освен, че ушива знамето тя, като Орлеанската дева повежда, качена на кон, народа ни към Свободата и към безсмъртието – с гола сабя в ръка и със свилено знаме в другата”.
Княгинята е най-известната, но не и единствената панагюрка, способна на подвиг.
Нена Дудекова се включва в леенето на куршуми, а никому неизвестната Мина Балиндрекова отбранява дома си, редом до съпруга си, като му пълни пищовите. Цвета Зографска пък помагала на Райна Княгиня да ушие главното знаме, заедно в Мария Джуджева, Мария Нейчева и Стояна Койчева.
Знамевезки има от всички краища на България. Мария Ганева, ушила карловското знаме, с което е обявено въстанието в Панагюрище, Ана Гиздова – учителка, извезала знамето на брациговските въстаници, Гана Найденова – учителка, изработила знамето на клисурските въстаници.
Ако се опитаме да изброим примерните исторически роли, отредени на жените в Априлското въстание, ще се убедим колко разнолики са, но да се приемат като безалтернативни жертви е тотално грешно мнение.
Още един пример за това са батачанки. Пред погледа ни оживяват действията на Фота Манчова, София Вранкова и Лаза Богданова. Пред очите на Лаза колят мъжа й, а тя забива кама в сърцето на убиеца. Фота Манчова ушива баташкото знаме и осигурява свръзката с Пловдив и София. Със своето хладнокръвие тя е правила голямо впечатление на батачани, които очаквали да видят своята съгражданка в сълзи, безпомощна и плаха. Нейната съратничка София Вранкова била „голяма хубавица, като капчица! Но за да не я хванат циганите, се очернила с въглени”. Пряка свидетелка на нечовешките убийства, тя дръзва да се яви и да говори пред американския дипломат.
Черните вдовици на Батак, лишени от опората на мъжко рамо до себе си, с делата си доказват, че възроженката не е само „втори член на семейството”, а е способна на самостоятелни героични жестове. В дълг сме и на онези прекрасни българки, които присъстват половинчато в историческите проучвания и художествените пресътворения на въстанието. Такава е Теохана – жената на Кочо Честименски, участвала в заседанията на революционния комитет в дома им. И влиза поименно във Вазовата „Епопея на забравените”.
В Горна Оряховица Елена Грънчарова спасила града си и неговите жители. Тя забила църковните камбани и свикала цялото женско население, като демонстративно тръгнали към Търново, за да поискат защита от официалната власт.
Доблестна е и постъпката на Мария Сутич – девойка от Пазарджик, която без да се колебае нито за миг, тръгва решително и се включва в Хвърковатата чета на Бенковски, излагайки на смъртен риск своя млад живот.
Героизмът е масов, всеобщ и не трябва да бъде анонимен.
За жалост, историята не споменава и не помни за хилядите жени, дръзнали да се борят непримиримо за своята свобода. Голям брой от тях остават анонимни, а заслувжават по-значима презентация в днешно време. Дължат им я най-вече историците, чиято задача е не просто да „изравят” подобни пренебрегвани лица и факти, а да намерят отговор на въпроса защо са били игнорирани и как следва да бъдат разбрани.
