Колко ли романтично е било едно време – калдаръмените улички се огласяли от песента на колелетата, които пък се надпявали с хлопките на изкарваните на паша животни, а ехото разнасяло из планинските хълмове мелодичните напеви на хиляди чанове…
Многобройни били стадата тогава, много били и майсторите, които изработвали чановете. Началото на този занаят се губи в едно много далечно минало. Но както традицията за изработването на каруци постепенно е отмряла и днес почти не се срещат умеещи майсторлъка на Йовковия Сали Яшар, така и майсторите на пиринчени чанове вече се броят на пръстите на едната ръка – останали са едва двама-трима.
Ала докато талигите вече са останали в историята, изместени в модерните ни времена от мощните пикапи и комбита, животните просто няма как да изчезнат или да бъдат заменени с нещо друго. Кравите си остават крави, козите – кози, овцете – овце. И никой не е измислил някакви електронни хлопки, да речем, които да заменят гласовитите чанове. Така че нуждата от тях си остава.
Един от последните майстори на този така необходим аксесоар за пасищните добичета е панагюрецът Пейо Стефанов. Леенето на чанове е бил поминък още на дядо му. Сетне занаятът се поема от баща му. Идва и неговият ред да подхване майсторлъка. Но синът му едва ли ще го наследи.
„Малък е още – едва 10-годишен, но изобщо не проявява интерес към това. На него му дай компютри. Не се отделя от тях. Днешните деца дори не излизат навън да играят“ – хем с разбиране, хем с разочарование коментира леярят от трето и вероятно последно поколение.
Оказва се обаче, колкото и да е неочаквано, че в работилницата му често влиза дъщеря му, която обича да се върти покрай баща си и да му помага – я за шлайфането, я за връзването на чановете.
Иначе изработването им е труден занаят. Работата е много тежка, че и опасна на всичко отгоре. В производството се използват тежки метали, при топенето на които се отделят вредни изпарения. Отделно температурата, при която се разтапят, достига 980-1000 градуса. Жегата е нетърпима!
Пейо от малък не можели да го изгонят от работилницата. Все там се навъртал, въпреки отровните изпарения и горещината. Не се отказва и до днес. Макар че на майсторене на чанове се отдава в свободното си време. Иначе си има „нормална“ професия и работи в сферата на телекомуникациите.
Но не си представя живота без леярството. И с вдъхновение разкрива тънкостите на занаята. Технологията е сложна, трудоемка и пипкава, но за него е почти като поезия. Затова и винаги пристъпва към работата си, когато музата го споходи. „Когато ми е на сърцето“ – както се изразява самият той.
За формоването на „калъпите“ Пейо разказва с усмивка: „То е като правенето на кофички от пясък на морския бряг. Само че ги изработвам от специална формовъчна пръст и като махна кофичката тя не се разпада като пясъка, а запазва формата си“.
Обясненията му са сложни за хората, които нямат представа от тази дейност. Но най-общо моделът на чана се формова, залага се и после, като се извади от „кофичката“, на негово място се налива врелият пиринч или месинг, казано иначе. После се изчаква едно денонощие, докато металът изстине („е, понякога се оказва, че има и доста брак и тогава трудът ти отива на вятъра“, признава майсторът, но продължава напред).
След това настъпва най-тънкият момент – настройването на гласа. Звучи като настройване на музикален инструмент и може би аналогията е напълно уместна. Който е чувал песента на чановете, няма как да не се съгласи, че звукът им е омайно мелодичен.
Уж готовите чанове са едни и същи, а гласовете им са различни. Всичко зависи от това кой колко е „набит“, кой е по-тънък, при кой металът е излят по-дебел. Затова се налага да се настройват допълнително. Чак след това истински „пропяват“.
Трябва, разбира се, да им се закачи и езичето, което всъщност произвежда звука, удряйки се в стените им. В отделните краища на страната то има разни наименования – някъде му викат „глашник“, другаде – като в Панагюрище например, откъдето е Пейо – му казват „пиле“. „Сигурно защото пее като птица“ – предполага леярят.
Неговите чанове имат характерна шарка отстрани – релефът й наподобява стилизирани пера или клонки. Оказва се, че всеки майстор си има „запазен знак“, по който се разпознават произведенията му. Украсата върху Пейовите е наследство от дядо му – още той така е маркирал тези, сътворени от ръцете му. И тази същата шарка днес използва внукът му.
Така че няма как да сбърка човек неговите чанове. А той си ги познава и по гласа им, който е изключително звънък. „Да ги чуете само в Балкана, когато ехото ги понесе. Звукът им се подема от него и сякаш се движи – ту затихва, ту пак се надига… Получава се уникално звучене“ – замечтано разказва майсторът и удря с „пилето“ по един от най-големите чанове, за да демонстрира туй чудо, доколкото е възможно в градски условия.
То тъй и трябва да се носи гласът им – все пак планината се характеризира като пресечена местност и стадото може да е на стотина метра от пастира си, но той да не го вижда, защото добитъкът се е забутал в някоя близка долчинка. И само по песента на чановете, окачени на вратовете им, може да се ориентира накъде да ги търси.
Покрай поръчките, които получава, Пейо ще-не ще става свидетел и на динамиката в развитието на животновъдството у нас. „Допреди петнадесетина години стадата бяха почти напълно изчезнали по нашите пасища. Но напоследък с помощта на европейските субсидии започнаха да се гледат все повече и повече животни“ – прави своеобразен статистически анализ майсторът.
Той изработва също и звънчета и камбанки в най-различни размери. И чановете му са най-разнообразни като големина – най-малките са за яренцата, големите са за кравите и биковете. А най-едрите и тежките – за… кукерите. Да, именно те са едни от най-редовните клиенти на майстор Пейо. Най-вече пернишките, но го търсят също и участници в маскарадните игри от Разлог, Благоевград и други градове.
Обичаят за гонене на злото с чанове по тези места съществува още от ХVIII век. Иначе в другите региони на страната за целта използват хлопки и по-различни вдигащи шум средства.
Обикновено кукерските чанове тежат по 5-6 кг, като всеки един от маскираните персонажи окичва по себе си от 50 до 80 кила пиринчени звънци – вещо пояснява Пейо. Покрай занаята си той вече е изтънчен познавач на тази обредност.
А иначе продукцията му се търси не само от българи, но и от чужденци. Те обаче купуват по-леките изделия – все пак тежестта на багажа им, с който се качват в самолета, е ограничена. Пейови чанове има в Германия, Франция и други страни по света – взимат ги нашенци за подаръци при заминаването си в чужбина.
Преди време голям оборот му направили руснаците на едно изложение във Варна. Напазарили купища „колокольчики“ (камбанки – на техния език). Така наричали дори чановете.
Както споменахме вече, сред изделията, произвеждани от майстор Пейо, наистина има и камбани. Те се търсят най-вече за закачане на входната врата, за кораби, за лодки или просто като сувенир.
Докато разговаряхме с него по време на участието му в панаира на художествените занаяти, провел се по време на пролетния празник „Цветница “ в Ловеч, край сергията му се спираха много родители с деца. Малчуганите разклащаха чановете, радваха се на благозвучния им звън и накрая измолваха от майките си да им купят по едно звънче. Но едва ли като пораснат ще се намери един от тях да се заеме сам да ги отлива.
Поне засега китайците не са се сетили те да ни ги правят. Може скоро и това да стане. Но техните чанове със сигурност няма да са така гласовити като тези на майстор Пейо от Панагюрище. Защото неговите са правени от сърце и с голяма любов.
Автор: Диана Славчева
Източник: www.desant.net
