Любка Пъкова
Не отдавна ви разказах за баба и нейните висящи дела. Онази баба, която живее повече от скромно, сама в старата си къща и вечно носи бонбони за раздаване. Е, баба вече не ми идва на гости. В изминалите месеци тя преживя няколко премеждия и се наложи да промени живота си изцяло. Към днешния ден баба се радва на всеотдайните грижи на своите дъщери. Тя вече е част от домовете на децата си и ми се струва, че изобщо не страда от този факт. За голяма наша изненада започна да носи цветни дрехи, не роптае срещу телевизора и с удоволствие се възползва от комфорта на течащата топла вода. Така моята, застинала сякаш в седемдесетте години на миналия век баба, съвсем за кратко опозна и хареса нашия нов свят. Същевременно в живота и се случиха три значими събития – за пръв път пренощува в чужда къща, за пръв път получи рецептурна книжка и за пръв път след повече от две десетилетия тя напусна Панагюрище. Мога дълго да ви разказвам за нашето пътуване до Пловдив. Твърде забавно е през нейните непредубедени очи да откриваш България отново. Представете си човек, който не е виждал магистрала! А баба е любопитна и пита за всичко, като например „Защо на колите им светат ламбите, като е видело?” Но поводът да пиша отново да нея е друг. Вчера баба навърши 89 години, да и дава Бог здраве и дълъг живот. И за рождения си ден тя получи още нещо за пръв път, получи за подарък – сак, блестяща идея на едната ми леля! И в този сак баба събра цялото си необходимо имущество.
Да… на 89 имаш нужда само от един сак.
Всичко останало е любов, която си посявал и си оставял да „виси” през всеки свой преживян ден в сърцата на всички около себе си. Всичко останало е отплата. Достойна отплата за живота изпълнен със смисъл.
Започнах аналогично и така ще завърша. Баба беше утрото в моя живот и ми се иска в моята вечер да съм заслужила, колкото нея да се радвам на дните!
