На днешната дата – 8. ХII. 1949 г. братята Павел, Петко и Михо Дейкови тръгват към нивите около циглената фабрика край гара Панагюрище, за да копаят глина. Занаятът им иска много труд, а както става с подобни професии – дава малко пари. Мисълта им е заета с това как да складират глината на купчини, зимната влага хубаво да я напои, после да я омесят до еднородна каша и да направят добри и здрави цигли, които да продадат. Братята са изкопали и прехвърлили стотици тонове пръст, направили са хиляди тухли и цигли, но за това, което ще последва в смръщения зимен ден, никому не е минавало през ума и в най-смелите мечти.
–
Братята Павел, Петко и Михо Дойкови са бедни. Лете работят по кариерите и вадят камъни за градеж, зиме като тухлари и циглари. На поляната край гарата, на която многобройните изкопи придават вид на военен полигон, започват да копаят нова яма. Горният слой е неподходящ и глината излиза на около метър и половина надолу. Петко копае с правата лопата, Михо след него изхвърля пръстта, а за кирката на Петко няма работа и той стои отвън край огъня, който са запалили, за да се сгряват от време на време. При един от ударите Петко попада на някакъв предмет. След години в спомените си Михо е записал:
"Тогава златото се ащиса (откри)!"
В студения декемврийски ден обаче си мислят, че съдинките са от бакър и Петко даже възкликнал: "Я-а какви банди открихме!" Така наричали музикалните инструменти.
Разкопали внимателно, разчистили пръстта с ръце и видели, че това не са никакви "банди", ами върху една тава лежи някаква ваза (думите фиала и амфора тримата братя ще научат доста по-късно), а около тях били разхвърляни други предмети, които им приличали на златни. Все още нямали чувството ,че са открили някакво голямо имане, но за всеки случай преди да извикат останалите работници, които също като тях копаели глина наоколо, преброили съдовете. Павел, Петко и Михо великодушно раздали предметите на любопитните да ги разгледат, но вече надеждата, че това е злато кълняла в душите им и помнели, че след обиколката на съкровището из работническите ръце,
трябвало да приберат девет предмета
После измили съдините от полепналата все още по тях глина в река Мерул, на около 30 метра от мястото, където копаели. Замижали с очи, щом златото лъснало с цялото си великолепие наредено върху една дъска. Вече били сигурни, че са открили нещо невиждано дотогава у нас. Разделили съкровището по братски – всеки вземал по три съда, скрили ги в торбите, в които си носели храна и тръгнали към бащината си къща. Решили да не казват на жените си, докато се разбере какво е това имане, но мълвата за него вече обиколила Панагюрище и съпругите им, както се оказва в подобни случаи първи научили и с усмивките на Мона Лиза ги очаквали пред дворните порти да се приберат. Намесила се и местната власт и първенците от общинския съвет решили съкровището да бъде изложено във витрината на ударниците на фабриката за производство на хавлиени кърпи. Извървял се целият град. Мнозина, типично по нашенски, започнали да не харесват съкровището. Подразнило ги, че са изобразени някакви неразбираеми за тях сцени от гръцката митология. Сигурно в съдовете са очаквали да видят пари. Боговете Херакъл, Дионис, Аполон, Афродита, Хера, Нике и героите Парис и Тезей нищо не им говорели. Съкровището обаче останало цяла нощ под открито небе и никой не му посегнал.
Оценка за най-ценното тракийско съкровище, намирано в света, най-напред прави археологът Петър Горбунов:
"То е от чисто злато от III или IV век преди Христа
Чудно тракийско съкровище. То няма цена." Както е видно археологът не заляга толкова на научните оценки, а разчита повече на емоционалните. И се оказва напълно прав. Досега съкровището е излагано в галерии и музеи по цял свят. Твърде малко са тези, които помнят при кой цар и в коя век е правено. Всички се възхищават от уникалната му направа.
Ето какво си спомня преди години дъщерята на Павел Дейков – Мария:
