Рада Александрова
Хванах края на Панорама. Когато прекрасния ни актьор Владо Пенев многократно, десетки пъти ни призова – “ Да се обичаме.” Казвах му на ум –“ Спри. Спри с този тъп призив.” Аз пиша от любов. Цял живот това ме тласка и води. Та и до днес. Нямам нужда нито аз, нито останалите от моята порода от подобни призиви. Ние – останалите, именно останалите все още живи тук цял живот слушахме такива лозунги. Слушахме, пяхме и дори им вярвахме. Вие разбирате ли колко е чудовищно това. Сега сме на седемдесет години. Или там някъде. Опитваме се да живеем тук, в тази страна, където останахме – с децата или без тях. Опитваме се да намерим сили и смисъл да извървим пътя си докрай. И да можем да се усмихваме. Понякога. На приятелите си, на природата, на небето и на изкуството. Но! Моля, не ни карайте да ги обичаме. Не можем да обичаме мъчителите си, грабителите, тези, които съсипаха живота ни и на децата също. Тези, които не се замислят, когато непрестанно лъжат и глаголстват от екраните или медиите или от тяхната парламентарна трибуна. Те не ни чуват, г-н Пенев. За тях ние не съществуваме. Те не знаят, че нашите приятели, големи поети и писатели на България умряха без лекарства и лекарска грижа. Умряха от мизерия и старание да осигурят хляба на децата и семействата си, от непрестанно бъхтане, блъскане и работа. Недоживели своите 50- 60 години. И тези приятели, с които се обичаме, знаят за кого говоря, знаят имената и нашата скръб. Защото не може, г-н Пенев, през 21 век в средата на цивилизована Европа българските интелигенти да умират така. По-точно – не трябваше да го допускаме. Затова, г-н Пенев, ние не можем да ги обичаме. И не ни карайте. Ние не пищим и не занимаваме публиката със себе си, нито с това, че моята жива като мен приятелка гаси електрическите крушки в къщи подир децата – за икономия на жълти стотинки, че отделя от залъка на минималната си пенсия за да изпрати двайсет лева /буквално/ на внуците си – прекрасни момчета, които следват в една бяла държава, а тя не им разрешава даже да работят, за да се издържат. Не разбирам, г-н Пенев, как можем да обичаме подобни държавни чиновници, които никога в живота си не са гладували и чиито заплати ние плащаме, а те не се притесниха ни за миг и не направиха възможното белите държави да гледат към нещастна България и умните й деца с уважение. Напротив, г-н Пенев, тази върхушка, както добре ви е известно, се обогатява и затрива името и достойнството на нашата страна. Лично аз, г-н Пенев, не мога да обичам чиновниците, съставляващи това правителство и този парламент, също тъй и миналите и всички онези, които ни смляха и унищожиха като живеене. Сега ще включа мн. число и то ще бъде вярно абсолютно – не само не можем да ги обичаме, не, ние ги ненавиждаме и тази ненавист е нашата любов към земята и отечеството ни! Точно така, г-н Пенев. Защото не само ние – от моето поколение, които някога бяхме наричани “връстници на свободата” – сега не можем да си купим необходимите лекарства, за да живеем, не само ние не можем да пътуваме до съседния град, за да видим приятелите или близките си, да, границите са отворени, но не за нас. Тези, които ни затвориха в тесните пространства на панелките, оскъдно отоплени и с неплатени половината сметки, тези дами и господа имат имена, те са нейната яка и неизменна върхушка, цяла България ги познава, без нейната съдебна власт. Ще се въздържа от примери, те са всекидневие, техните воаяжи не свършиха, тяхното плетене на удобни закони за олигарси и монополи, за нови изборни кодекси, чрез които отново да хванат властта. И кокала. Оказа се, че бедна България е много богата за тях, не свършиха приказните имоти по Черноморието и Пирина – да, тези, от нашия химн. Но именно за сметка на тях и техните четвъртвековни далавери и преди това още почти половин век, именно за това пустеят китни села и градчета в Странджа, Средногорието, Балкана, Родопите, дори в Тракия, златна Тракия! Вие ни призовавате да ги обичаме, извинете, това ми звучи цинично и съм стъписана, че не сте го разбрали. Защото в тези западнали и изкорубени от грабежи на свободни бандити селища едва крепят душа старци и старици, едва опазват придобитото с тежък труд хора на средна възраст, а и останали по-млади. Там няма аптека, пътища, поща. Там НЯМА ПОЛИЦИЯ. Полицията от цялата страна е струпана тук, в центъра на София на жълтите павета, строена от месеци, всеки божи ден подредена в два кордона един до друг да опазва властващите над нас от любовта народна. Вие вървите из центъра, това не ви ли изумява ден след ден! Половин година децата на България, студенти, млади, тук и в чужбина и стари кримки като нас викат – ОСТАВКА! Не ви ли избоде очите, не ви ли докосна сърцето фактът, че никой от властниците ни не мръдна, не се обърна, не се потресе от безочието и безчовечността си. И не даде отговор на този законен вик. Вик, изтръгнат от душата на този народ. Стига! Спрете се! Ето, именно в този случай не разбираме вашия призив – да ги обичаме. Няма как. Просто няма никаква възможност. И всъщност не е редно. Защото приемайки техните десетилетни лъжи, грамади от грабежи и всъщност – насилие над отделния човек и личност, приемайки тази реалност, ние бихме отстъпили от мечтаната и неосъществена у нас демокрация. И бих ви казала, че ние, които не я видяхме, които я мечтахме и продължаваме да я обичаме, няма как да постъпим по друг начин, освен да свалим с цялата си натрупана ненавист тази безкрайно дълга корумпирана шайка, тези безчестници и безграмотници и бездушевни елементи, които вършеят по върховете на държавата. Няма как да ги обичаме. Няма как.
Източник: komentator.bg
