Начало Коментари Бабин пазар – безплатни усмивки родно производство

Бабин пазар – безплатни усмивки родно производство

СПОДЕЛИ
restorant

Иска ми се да бях малко по-ориентирана в пространството, за да мога да ви кажа точно къде се случи тази история. Но уви, пословичната ми неориентираност създава проблеми на околните, а джи пи ес системата се превърна в мой близък приятел още от първия момент, в който се видяхме.

Затова пък тялото ми разпознава покачването на градусите безпогрешно и ще ви кажа, че в този ден жегата изсушаваше листата на дърветата, а камъните можеше да повярват, че са способни на спукване.Просто един летен ден като много, които преживяхме в последния месец.

Прибирахме се от семейната ни почивка и малко след като подминахме Панагюрище, в кратките секунди, в които песните от телефона ми се сменяха, дочух баща ми да казва, че иска да купи домати. Обаче не от някоя новооткрита верига супермаркети, а директно от производител. В този край на България (както и в много други) не е рядкост да видиш импровизиран пазар насред пътя.

Група възрастни хора, които отправят поглед с надежда към всяка прелетяваща кола покрай тях, докато кротко понасят жегата.

Когато спряхме пред един такъв пазар, бързо осъзнах защо търговията не им вървеше особено добре. Хората не искаха да напускат уютните си коли, с климатици включени на макс, за да си купят плодове и зеленчуци. После щяха да се приберат в големите градове и да се скрият в хладните супермаркети, където да си купят всичко наведнъж.

Обаче, да си прекарал няколко дни в китната българска провинция и после да си напазаруваш покрай пътя, малко преди магистралата, си е направо несравнимо усещане.

Баща ми е от тези готини хора, които може и да са рядкост (надявам се, че не, но пък той е особено специален), които винаги пазаруват от малките търговци и му доставя удоволствие да знае, че ги е накарал да се почувстват добре. Стигаме до крайпътния пазар, слиза от колата, пуска някое свежо лафче и кара хората от шестте сергии, наредени в една линия, да се усмихнат въпреки жегата, която топи и техните тела.

После баща ми казва, че ще купи по нещо от всеки от тях и те се оживяват още повече. Настава суматоха, топлината навън вече не е фактор, надделява тази вътре в душите. Купуваме 10 килограма домати, ама истински, големи и розови, произведени от самата родна земя и с усилията на работливите българи, които се борят за препитанието си.

Самостоятелно си купих два килограма нектарини от бабата, която стоеше настрана и не се бореше с останалите да продаде домати на баща ми. Изглеждаше много мила и някак унила. Не вярвам жегата да я беше сразила, защото изглеждаше корава дама.

Такава, каквато единствено една баба живяла целия си живот на село, може да бъде.

Нектарините излязоха 3,60лв. Аз й дадох 4лв и й казах, че ресто не искам. Докато ми подаваше торбата, бързо спусна още една нектарина в нея. После ми се усмихна. На мен ми стана малко съвестно. Моите 40 стотинки бяха жалкият ми опит да допринеса по някакъв начин за увеличаване на печалбата й, но тя не ми позволи.

Бонус нектаринката можеше да струва и повече, но възрастната жена беше оценила добротата. После разбрах от баща ми, че и другите са направили същото. Със своя скромен жест бяха оставили добрина на трапезата ни.

Сега като си спомням жените на крайпътния пазар се умилявам. Не ги съжалявам, дори си мисля, че имат прекрасен живот. Мисля, че притежават много истории в себе си, които искат да разкажат. След като свърши работният им ден, се прибират в селските си къщи, гледат малко телевизия, радват се на чистия въздух, въпреки че са свикнали с него.

Надявам се да имат с кого да споделят работните си изживявания, но дори и да нямат, аз си мисля, че животът им е пълен: с гледки, с грижа за доматчетата, краставичките, кокошчиците и кравичките… и в грижа за нас, градските деца, чиито стомаси са гладни за тяхното производство.

Може би прекалявам с идилията в главата си. Може би животът им не е такъв, какъвто си го представям. Може би е малко по-тъжен. Може би внуците рядко идват да ги видят, може би жегата ги е амортизирала, може би… Обаче не искам да мисля за това. Аз си ги представям щастливи и с пълни сърца.

Доматите  присъстваха на нашата маса дълго време. И бяха сочни и вкусни, бяха попили сърцата и работливостта на една малка група възрастни хора. Те се бяха потрудили за нас, за теб, за всеки, който ще отбие от пътя и ще загуби съвсем малко от времето си, за да се наслади на тази селска идилия. А нектарините? Ех… нектарините… носеха аромат на детство.

Десислава Тимчева, uspelite.bg