Начало Култура Боян Ангелов пред вестник „Дума“: Живеем като във филм на ужасите

Боян Ангелов пред вестник „Дума“: Живеем като във филм на ужасите

СПОДЕЛИ

boian_angelovБОЯН АНГЕЛОВ е роден на 27 август 1955 г. в Панагюрище. Завършил е философия и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, валдорфска педагогика и социална психология в Швейцария. Работил е като редактор и главен редактор в столични издания, в Министерството на културата, в Комитета за телевизия и радио. Завършил е аспирантура в Института за философски изследвания при БАН със защитен докторат. Специализирал е и преподава гьотеанистическа естетика и валдорфска педагогика.
Председател на Българо-швейцарската академия за художествени науки и на фондация „Читалище 1870“. От юни 2014 г. е председател на Съюза на българските писатели. Автор е на 18 поетични книги.

Интервю на Борис ДАНКОВ
– В най-новата си книга „Далнина“ си подбрал стихове от издадените досега твои стихосбирки. Защо си предпочел заглавието „Далнина“?
– Това заглавие дойде естествено от стихотворението ми „Далнина“, посветено на Яворов. А и думата далнина не съм търсил съзнателно, когато пишех първия куплет на това стихотворение:
Нощта е плисък… Синя е мъглата. Стихът ще е гребло, крило и
рало, преди да превъзмогне далнината на пътя от Чирпан до Анхиало…
За мен далнина е другото име на всичко онова зад хоризонта, към който се стремим и който никога не го достигаме. Тя е олицетворението на нашите творчески усилия – непрекъснат стремеж и непрекъсната неудовлетвореност. Далнина е онова недостижимо в същината си съвършенството, което оприличавам с поезията.
– Критиката те определя като „поет на интелектуално-мисловните прозрения и озарения“. Споделяш ли тази оценка?
– Честно казано, такава оценка ми се вижда доста възвишена за моето скромно творчество. Пиша за различни неща и по различен начин. Знам обаче едно, не мога да съществувам, без да пиша поезия. Което означава – себеотдаване. А оценката за написаното дават литературната критика и разбиращият читател.
– Други критици пък забелязват в твоята поетика… сюрреализъм. Или по-скоро – философска инвенция и социален реализъм – къде е истината?
– Поезията не е само красивото описание на обикновените неща или на сложните психологически отношения между хората. Тя винаги съдържа в себе си нещо необяснимо, нещо умонепостигаемо. Мисля, че поезията започва там, където свършва успокоението на сетивата. И най-голямото нейно достижение е, че може да навлезе в макрокосмоса или в микросвета. Може да надникне в царството на цветята и кристалите, във вълшебния свят на нимфите и елфите…
– Какво е според теб поезията?
– Казали са го още древните елини. Поезията е диханието на душата.
– Кои са твоите учители в поетичното слово?
– Обичам да чета и препрочитам Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Вапцаров, Лилиев… Учил съм се от тях и ги чувствам като мои учители.
– А литературните ти кумири?
– Христо Ботев с неговата вулканична мощ на словото. Гьоте – с неговата универсалност на фантазното мислене. И с неговата отдаденост на литературата. А защо не и с неговата земност. Той, който приживе е постигнал всички степени на признание, е казвал, че Шекспир стои много над него и над творчеството му.
– С какво те привлече антропософията?
– Антропософията докосва човешките създания чрез силата на Аз-а до божествената хармония. Дава увереност, че човешката душа е вечна, неразрушима, непобедима от смъртта. А това е достатъчно основание за един поет да хареса такъв един светоглед, чрез който може да се погледне и зад видимото от сетивата.
– Живеем в жестоко време – на геополитически конфликти; крушение на идеали, разпадане на ценности. Коя е според теб на-голямата опасност за оцеляването ни като народ и държава?
– Най-страшни са отродяването, загърбването на традициите, чуждопоклонството и стремежът към лесно забогатяване. Псевдодемокрацията, която по същество е демократура, обезвери и отчая народа, ограби спестяванията на хората и техния труд. Шайка от международни мошеници успя, с помощта на родния „политически елит“, да приватизира България по възможно най-безскрупулен и бандитски начин. Стотици хиляди намериха подслон и пристан в Западна Европа и Америка, но тези, които останаха в страната, са подложени на безчовечен геноцид. Ние живеем като във филм на ужасите. И става все по-страшно и по-страшно!
– Какво мислиш за отродяването, за което предупреждаваше навремето Николай Хайтов?
– Николай Хайтов навремето извърши подвиг, посочвайки истинските виновници за националното зло, надвиснало над Отечеството. Ала той посочи и корените на това зло, живеещо необезпокоявано в помислите и действията на някои наши сънародници, облечени в политическа власт. Отродяването е национално предателство и опитите скрито или открито към обезличаване на нашите традиции и култура са обречени на провал.
– Как се отнасяш към политиката?
– Политиката е много сериозна работа, която у нас, с малки изключения, се упражнява от хора без достатъчна подготовка. За съжаление, нищо от тоталитарното общество не се е променило и днес. – А какво мислиш за властта и… злоупотребите с нея?
– Властта по правило се разпределя между победилата политическа върхушка и на сериозни държавни постове често се поставят карикатурни фигури без опит и, което е още по-страшно – без морал.
– Твърдиш, че „няма свобода наполовина и наполовина любов“. Свободни ли сме днес?
– Само глупакът може да каже, че сме свободни. Отнето ни е настоящето, отнемат ни бъдещето, правят се опити да бъде заличено и миналото ни като нация и народ. А това означава, че народът ще потърси своята истинска свобода, защото не съществува свобода наполовина. Ще потърси и отговорност от онези, които продадоха свободата ни на чужди интереси, не за сребърници, а за приказни богатства.
– Коя е основната цел, която си поставяш като председател на СБП?
– Да укрепя Съюза на българските писатели, който има повече от 100-годишна история. Това е трудна задача, но не и непосилна, защото 6 него членуват стотици талантливи, родолюбиви и етични писатели, за които литературата не е самоцелно занимание, а съдба. Ала това укрепване може да стане с общи усилия и да се превърне в обща грижа. Нужно е СБП да подпомага българските писатели, но за това липсват достатъчно средства. Не си поставям непосилни и грандомански задачи да превръщам съюза в инструмент за решаване на глобални проблеми. СБП не е обвързан с нито една политическа централа, но това не означава, че няма да подкрепим всяка обществена кауза, която е полезна за България и нейните граждани. По принцип българските писатели са свързани трайно с родословните си корени и аз дълбоко вярвам в силата на тяхното любородие. Бих искал да видя СБП като обществен защитник на българското слово, на българския език и родната ни история от посегателствата на безродници и отцеругатели.
– Тъй наречените постмодернисти твърдят, че днес има „две български литератури“. Така ли е?
– Има една българска литература, а другото са опити да се настройват писателите един срещу друг, защото зловещият принцип „разделяй и владей“ съществува и днес. А онези, другите, по делата им могат да бъдат разпознати. Те се подгаврят с Ботев и Вазов, с Вапцаров. Опитват се да правят „нов“ прочит на българската литература, като за тази цел получават щедри подкупи от чужбина. Започна отричането на поколения български писатели не по естетически причини, а по причини на личностна неприязън. Тръгна се към субективистично пренареждане и пренаписване на българската литературна история от слугинаж на небългарски интереси. И този слугинаж не разбира, че, тръгвайки срещу литературните идоли на народа ни, тръгва против самия народ.
– Как се отнасяш към новата идеологизация на литературата и използването й за политически цели?
– факт е, че повече от две десетилетия съзнателно се насажда впечатление, че съществуват две диаметрално противоположни литератури – „традиционна“ и „модерна“. Критериите за противопоставяне са отново грубо идеологически. Докато критерият за стойността на едно литературно произведение следва да бъде естетически. Отдавна изкуствата са се от-тласнали от бреговете на всекидневието и би било доста наивно, дори вулгарно, да се търси във всяка литературна творба огледалния образ на общественото битие. По-важно е какви са моралните и гражданските позиции на писателя – дали той стои на страната на истината, или защитава идеи и практики, които са в противовес на хуманността. Отношението между писател и творба е като отношението човек и неговия огледален образ. Не е възможно неморален човек да създава творби, които са заредени с човечност, любородие и добротворчество. Талантът без морал няма никаква стойност. Моето продължително пребиваване в Западна Европа пренареди и вижданията ми за ролята на отделните изкуства в модерното общество. По принцип на съвременната българска литература липсват преди всичко елементите на универсалност. Съчетанието на националната традиция със съвременните естетически тенденции би могло да донесе на литературата ни нови измерения. Отдавна вече България не е заключена в своите 111 000 квадратни километра площ. Българи живеят навсякъде по планетата и досегът с техния духовен свят може да обогати националната ни литература.
– Каква е според теб мисията на литературата и творчеството?
– Тя е важен компонент за възпитанието на човека и неговото интелектуално усъвършенстване. Ала литературата е поставена в подчинено положение от много фактори. Най-напред от политиката, която по правило субсидира онези литератори, които служат на тясно партийни интереси. Науката също се опитва да влияе негативно върху развитието на литературните процеси, да ги подчинява на една или друга наукообразна парадигма, без да се съобразява с най-важния компонент на литературното творчество – неговата неповторимост, необяснимост и неподчиненост на нищо и на никого, освен на самия творец. За съжаление българската литература днес е поставена пред сериозни изпитания и нейните творци много често са принудени да упражняват съвсем други професии, за да оцелеят физически. Това е унизително не толкова за самите тях, колкото за националната ни духовност.
– Оптимист ли си за бъдещето на България или песимист?
– Умерен оптимист съм, с известни нотки на песимизъм. Ала знаейки историята на България, оптимизмът в мен надделява.

Източник в-к „Дума“