Начало Общество Честит празник, строители!

Честит празник, строители!

49
0
СПОДЕЛИ

stroitel

На 26 октомври се отбелязва Денят на строителя. Този професионален празник с дълбоки исторически корени е възстановен за българските строители с Постановление на Министерския съвет през 1996 година.

Известна истина е, че всяка криза се стоварва най-напред върху строителството, но и замогването на икономиката след криза започва с подем на строителството. Също така е известно, че всички български мъже по рождение разбираме от три неща: политика, строителство и футбол. На тези, които подлагат този факт на съмнение предлагам един скромен пример за политиката – документално-художествен запис от заседание на местния парламент, някъде из Добруджа, през първата третина на XX век.

Когато стане дума за строителен гений, първото нещо, което ражда главата на всеки българин е споменът за делото на майстор Уста Колю Фичето.

Едва ли има български строител, за когото да е изписано толкова много. Включително спорът (а как без него?) дали е бил гениален архитект или просто сръчен майстор. Позволявам си да припомня някои интересни, според мен, факти от неговия живот:

Майсторът вярвал, че фотографирането взема душата на човека, затова единствената негова снимка е направена на погребението му. Всичките му портрети са рисувани по-късно.

Майсторът имал 7 деца, от тях четирима синове, но нито един не продължава бащиния занаят.

Говорел е свободно турски и румънски, но едва на зряла възраст се научава да чете и пише на български.

Започва да учи занаят на 10 години, а е препасан за майстор на 33, по време на дюлгерския тестир през 1833 година. Освен майстор-строител е бил и майстор-каменоделец, което обяснява богатата орнаментна украса на обектите му.

Дълго време планирал строежите си върху дървени макети, но по-късно (вероятно след 1860 г.) умело чертаел предварително планове на сградите си.

Използвал бастуна си като рабош – негов примитивен модел на сметачна линийка. С помощта на рабоша правел всички изчисления, нужни му в занаята.

За честната му дума, уважаеми български строители, се носели легенди. Срещу дадената дума, залагал главата си.

Един единствен път оставя името си върху свой строеж – храма на манастира „Света Троица” край Велико Търново.

Получените от построеното пари разделял на четири: за занаята (за нов строеж), за семейството и зимата, за образованието на децата, а с останалите купувал чували с брашно и ги дарявал на вдовици и бедни.

Никола Фичев е бил заклет за делото на Велчовата завера. След разкриването на съзаклятниците през април 1835 година, част от тях са заловени и обесени. Сред тях е Димитър Софиалиата, устабашия на Колю Фичето при строежа на Преображенския манастир. Тогава Майстора, заедно с дядо Иван Бърната, уплашени да не би църквата да остане недовършена, „смаляват калъпите” и набързо „превиват кубето”. Това прибързано довършване обяснява нейния неугледен вид. Но онова, което строителите не успели да сторят в бързината, довършил след тях Захарий Зограф с гениалните си стенописи по фасадите.

В 1836 година случайността го дарява със самочувствие за самостоятелнаработа. Поради заболяване на устабашия майстор Иван Давдата, неговият помощник башкалия Колю Фичето е избран единодушно от църковното настоятелство да завърши вътрешното оформление на храма „Свети Николай” във Велико Търново.

За първа значителна негова самостоятелна работа се приема храмът „Свето Рождество Богородично” във Велико Търново, завършен през 1844 година и разрушен от земетресението през 1913. В него Майсторът въвежда новост в архитектурата, която и до днес се нарича „двойно извита фичевска кобилица”.

Двата архитектурни шедьовъра на Майстора – църквите „Света Троица”(Свищов 1865–1867 г.) и „Св.Св. Константин и Елена” (Велико Търново 1872–1873 г.), са сред основните причини куполната черква да се наложи за времето си като култова сграда в българска архитектура.

През 1849 година Уста Колю Фичето започва едновременно строителството на четири църкви: „Св. Димитър“ в Лясковец, „Св. Никола“ в Горна Оряховица, „Св. Николай“ в Дряново и „Св. Марина“ в Търново. Заедно с тях строи още няколко търновски къщи, между които и известната „къща с маймунката“ и други къщи в Лясковец и Горна Оряховица. През 1850 година изгражда и хана на х.Минчо Хаджицачев в Търново. Тази амбициозна дори и за наши дни бизнес програма Майсторът приключва за три години.

Уста Колю Фичето ръководи строителството на пет моста. Ранните мостове – в Дряново (1851) и в Севливево (1857-1858), са традиционни за времето си по нашите земи „римски” мостове, с извит „гръб” над реката. Мостовете на река Янтра при гр.Бяла (1865-1867), на река Веселина до с.Йовковци (1865) и покрития мост на река Осъм в гр.Ловеч (1874-1876) са първите в България от съвременен европейски тип, с право пътно платно.

Историята за строителството на Беленския мост е достигнала до нас със силата на легенда. Митхат паша, като управител на Туна (Дунавски) вилает,  смятал този мост за строежа на живота си, защото осигурявал връзка на Русчук (Русе) с Търново, Орхание (Ботевград) и София. Той се обърнал към придворния архитект Людмил Ролагавронски, поляк на турска служба, който поискал 3 000 000 златни турски лири. Тази сума, а и дългият срок за строителство не се харесали на пашата. Тогава неговите съветници му казали, че има един самоук майстор в Търново, който строи хубаво и може би ще свърши тази работа за по-малко пари. Явява се Колю Фичето пред пашата и иска за строежа 700 000 гроша. Митхат паша го поглежда недоверчиво и казва: „Ти май не ще да си толкова добър майстор, колкото ми казаха?“. Кольо Фичето вдига рабоша, прекарва пръсти по него, правейки отново сметките си и изрича знаменитата фраза, която всички поколения български строители (и не само) знаят наизуст:

„Ако, Паша ефенди, не сторя моста до град Бяла за 700 000 гроша и по теркя си, вземи ми главата!“

Българската историята е отредила достойно място на Уста Колю Фичето като гениален архитект, родолюбец и лице на българското Възраждане, а всеки от нас е свободен да решава как да го приеме в себе си. Майсторът също има право да ни каже що за хора сме:

Във времето на майстор Колю Фичето, всеки занаятчия в своето професионално развитие е трябвало последователно да премине през четири етапа, докато започне самостоятелна майсторска практика: чирак, калфа, калфабашия (баш калфа) и башкалия (наемен майстор без собствен капитал). Макар и „препасан за майстор”, никой автоматично не е ставал „уста”, т.е. майстор, който може да наема тайфа (строителна бригада), да спазарява и ръководи строежи. Той е трябвало с характер, труд и умения да завоюва своето място на строителния пазар, в условията на голяма конкуренция. Поколенията български строители имат своите основания за професионална гордост и те са навсякъде около нас. А и по света.