Още не е ясно кога ще бъде поклонението и къде ще бъдат положени тленните останки актьора Иван Иванов, който ни напусна вчера, на 72 годишна възраст.
Малцина знаят, че любимецът на хиляди българи живееше в село Оборище със съпругата си актрисата Петя Силянова. Той купил къщата в панагюрското село още през 1986 г., а се преселили да живеят там през годините на прехода у нас. Шеговито нарича своята селска къща „Дом за отдих и култура“. Съселяните му го описват като земен човек, който разговаря с всеки от тях. Участвал в раздумките по центъра, но повече като наблюдател.
В едно от малкото си интервюта казва: „Говоря си с хората за простички неща – за козите, кой се е родил, кой умрял, къде е кметът, кога ще оправят тази дупка… София не ме привлича вече с нищо. Нямам творчески планове. В това време написах 5 книги. Едната се казва „Този живот, онзи живот“ и това заглавие казва всичко за мен. Интересува ме човешкото общуване, простичките неща….Моят живот е праволинеен живот. Занимавам се с живеене. Да, разбира се, има любов, но и това се нарича живеене. Живей с трепет, но не бързай за никъде.“
„Много скромен човек, виждахме се често, когато излизаше да пазарува или да се разхожда“, коментира кметът на Оборище Милко Ангелов.
Преди години, след като се излекува от тежко заболяване, актьорът дарява на местната църква дървен кръст.
Публикуваме това интервю, част от книгата на Иван Иванов ”Дни и нощи”.
Кой е съвършеният отговор до който си достигнал?
– Учителят казва: “Чудото, това съм аз!” Харесва ми!
Интересуваш ли се от това, което вършат политиците?
– Не! Животът е дар. Физическото време изтича и е добре да получиш просветление в този живот. Ставаш действащо лице.Иначе не знаеш кой си. Ако осъзнаеш кой си, преставаш да се занимаваш с политика. Излизаш от съня. Отпадат желанията, гордостта, завистта, неведението, алчността и егоизма. Препълнил си чашата и започваш да раздаваш.
Коя привилегия не могат да ти отнемат?
– Да убиеш човешкият дух.Това е невъзможно.
Кои са мислите, от които най-много се страхуваш?
– От самите мисли. Нямат начало, край, среда и форма. Няма по-нахално нещо от мисълта.
От какво искаш да избягаш?Търсиш ли усамотение?
– Няма къде да бягам. Стоя на мястото си.
Би ли могла някаква роля да те провокира?
-Не!
Актьорите обичат да говорят за влизане и излизане от ролята. А ти?
– Свършваш едно нещо по най-добрия начин, пиеш кафе и чакаш следващия кадър.
Според теб излиза, че е лесно да играеш в киното?
– Според мен, така излиза.
Ходиш ли на кино и театър?
– От време на време.
Не ти е интересно ли?
– Просто ходя… от време на време.
Не ти ли е отегчително да не правиш нищо?
– Не. Не ходя никъде, защото отида ли някъде, трябва да започна да мисля. И като се замисля какво съм измислил – грозничко.
Отказвал ли си роли?
– Случвало се е. От грозните да избирам по-малко грозната.
В нашето кино няма хубави, романтични любовни сцени, не мислиш ли?
-Хм…
Можеш ли да се занимаваш с нещо друго, освен с кино?
– Аз мога да се занимавам с всичко, но не искам. Това, което най-много ме интересува е смисълът на човешкия живот, а смисълът е в пробуждането. Най-тъжното нещо е в залеза на живота си човек да се огледа назад и да си каже – пропилях го този живот…
Когато човек се роди, той вече се е реализирал. Работата му е да разбере, че е човек. По какъв начин – чрез средствата, които са му дадени, чрез конкретната работа – журналист, актьор, писател… Когато човек отиде над работата, отвъд бунта, той започва да се превръща в слънчево същество.Освобождава се и започва да живее. Аз правя каквото реша, че е правилно, и го правя с цената на живота си. И никого не обвинявам за това. Решението си е мое.
При толкова почитателки по петите ти с какво те спечели жена ти, Петя Силянова?
-С Петя сме от първи курс в театралния институт. Видях я и си казах , че това е моето момиче.
Какво изпитваш, като гледаш твой стар филм?
-Хм …Синът ми, Стефан, казва на приятелите си – това е баща ми.
Защо не се получават простите човешки истории в българското кино?
– Въпрос на народопсихология. Разковниче за прямота в изказа и взаимоотношенията между героите и да премахваш подтекста.Аз не харесвам подтекста. Следвам това правило за яснота и в живеенето. Подтекстът не се родее с притчата.
Какво пишеш сега?
– Книгата се казва “Добре дошъл у дома”.
Какво значи за теб изразът “У дома”, с какво го свързваш?
– Това е знанието , което аз имам за любовта. Учителят казва: “Любовта е окръжност без периферия и център”. Колко изумително, нали!.. Животът ми е низ от конкретности, които изживявам до пълно изтощение. Аз го наричам постоянно състояние на будност.
Светът се опитва да направи хората по целеустремени. А ти поддаваш ли се?
– Всички беди идват от стремежа на човек да задоволи желанията си. Аз съм гордо човешко същество. Не съм разочарован човек. Когато харесвам нещо – крещя. Когато не харесвам – пак крещя. Започнах да пиша, за да се превърна в същото, което съм.
Ако се обърнеш назад и можеш да промениш нещо, коя грешка би поправил?
– Нищо не бих променил. Щом осъзнаеш, че нещо ти се е случило, трябва да имаш доблестта да го приемеш, да се научиш да казваш “Да”! Тогава всичко, което ти се е случило, става съществено. В един човешки живот няма нито миг несъщественост. Просто, трябва да се знае, че си жив.
Когато човек има успех, той трябва да получава пари!
Такъв е този век.
Значи няма да станеш депутат?
-Не! Всеки човек тежи на мястото си. И това трябва да бъде осъзнато.
В какво най-много вярваш?
– В хората. Те са чудо. Човек трябва да има знание за радостта от съществуването. Най-много ме плаши невежеството. То е в основата на всички беди, то ражда всичко грозно. С него не можеш да се бориш.
Какъв цвят очила биха подхождали на очите ти?
– Хей, аз нося черни очила не за да се правя на интересен. Сините ми очи не издържат светлината и сълзят.
Разпространено е мнението, че в България всичко е грозно.Така ли е ?
– Моите очи виждат толерантни, сърдечни, притеснени и добри хора. Българинът е божествен невежа и това го прави уникален. Той е богоизбран да бъде такъв. Истината е, че ми е интересно да участвам в еуфорията на глупостта.
Затова ли бягаш от светлината на обществените прожектори?
– За мен животът е отрязъкът време, който трябва да изживея сега.Ако нещо ми пречи, причината е в мен. Някой краде, граби, убива… Какво по-голямо нещастие от… мъртва душа… Не може да имаш позиция в общество, което още не се е събудило. Когато хората започнат да се вслушват в сърцата си, ще разберат, че най-голямото чудо е това, да си жив… И за тези неща трябва да се говори.
Притесняват ли те с нещо годините след петдесет или ги посрещаш в душевно равновесие?
– Не може да ме притесняват години. Посрещам ги в комфорт – заради добре свършена работа.
Кое според теб е най-драматичното събитие в живота на поколението?
– Драмата на всички поколения е да не осъзнават че са човешки същества. За да видиш другия до себе си, трябва ти самият да си буден. Буден ли си, виждаш красотата наоколо. Всеки човек е красив. Това трябва да се знае!
Кои са според теб истинските лечители?
– Наричат се духовни лечители. Хората трябва да се обърнат към тях.
Къде нареждаш изкуството?
– Изкуството е среда, в която упражняваш своята дарба, най-просто казано – работиш. Срещата между двама души може да е толкова съществена, че да просветли едно човешко същество.Това ще бъде по-важно от всички роли, които съм изиграл. Глупаво е да бъдеш непрекъснато предан на професията си, наречена – изкуство. Според мен не е възможно човек сам да роди добри мисли. Това винаги става с чужда помощ. По-важно е да се подготвяш за завръщането си.
Вярваш ли , че душата може да оцелее днес?
– Душата е свързана с човека. Когато той боледува, и тя е болна, когато той е в заблуда, и тя е в заблуда. Душата оглупява , когато човекът е глупав. Работата на душата е да опознава духа. Работата на човека пък е да отглежда душата. Душата е материално понятие, не е някаква неясна субстанция.
Когато показват твой филм, възхищаваш ли се?
– Не.
Защо, не се харесваш ли?
– Напротив. Винаги се харесвам.
Мечтаеш ли за Холивуд?
-Може би ще ти е интересно да разкажа една случка.На един безкрайно скучен фестивал на българското кино в Лисабон, показаха филм, в който играя. В залата имаше трима души. След това пресконференция. Попитах организатора с какво да запомня това скучно събитие. Отговорът беше: ”Господине, на стола на който седите, преди вас са седели Марлон Брандо и Ален Делон”. Благодаря, любезни, отговорих.
Когато не се снимате в киното, кой ви обръща внимание? С кого имате контакти?
– Няма кой да ми обърне внимание… Хората се крепят един друг без да търсят контакт, и в това е чудото на съществуването.
Кой си ти?
-Иван Иванов … Хм…
