Кметът на Панагюрище Желязко Гагов изнесе емоционална реч по време на тържествената зрая-проверка по повод 149 години от избухването на Априлското въстание. В словото си той изтъкна, че подвигът на бунтовниците ни не е просто „текст в учебниците, той е болка, кръв и огън“, а днес ние сме изгубили всичко това, за което героите от Април 1876 са дали живота си.
„Нека помълчим за миг, за да чуем как стене земята под краката ни, но не под тежестта на времето, а от това, че сме забравили българската сила. Оная сила, с която преди 149 години тук децата гледаха към бесилките и дръвника и не трепваха. Оная сила, която караше мъже с песни в сърцето да вдигат оръжие и да го обръщат не срещу врага, а срещу страха. Оная сила, която гореше в гърдите на апостолите като безусловна – Каблешков, Бобеков, Волов, Бенковски“.
„Ние не сме достойни да говорим за този подвиг, ако със всяка дума не усещаме въглен в гърлото си. Знамето „свобода или смърт“ не бе от плат, то бе обет, извезан от Райна Княгиня, с пръсти на девойка, но ръце на светица. Тя не само го уши, тя го понесе през ада, през затворите, през гаврата. И устоя, и редом до нея вървяха другите герои, но не с венци, а с вериги. Тодор Каблешков – написал кървавото писмо, като съдбописец . Смъртта го застигна в килията, сам, с куршум на гърлото, по достоен от хиляди днес живи. Георги Бенковски – поет с пушка, лъв на кон, горд до края, предадено от овчар и обграден в тетевенската гора. Техният подвиг беше да обичат България с въстание – вик изтръгнат, и стъпкан от османската власт“.
„Загубихме смисъла, загубихме корена, сменихме героизма с безразличие, убиваме невинните не с ятаган, а с безхаберие. По пътищата на България – гробове без кръст, родители, останали без сълзи, народът – без съвест. Изпускаме България през пръсти и я гледаме как се дави в мълчание, страх и безверие. Народът ни се пръсна като шепа пепел и ние се превърнахме в ратаи на чуждото“.
На финала Желязко Гагов призова българите да работят заедно, за да научим децата си обичат земята, езика и рода си.
„Не омраза, дом да им подарим. Не бягство, корен да посадим в сърцата им и да им оставим родина. за това дело трябва да станем по-смели от онези апостоли през 1976 г., защото викаме не към смъртта, а към живота“.
По-долу е публикуван пълният текст на словото.
СЛОВО на кмета Желязко Гагов
…Братя и сестри. Българи! Нека помълчим за миг, за да чуем как стене земята под краката ни. Но не от тежестта на времето, а от това, че сме забравили. Забравили сме българската сила. Онази сила, с която преди 149 години тук децата гледаха към бесилките и дръвника и не трепваха. Онази сила, която караше мъже с песни в сърцето да вдигат оръжие и го обръщат не срещу врага, а срещу страха. Оная сила, която гореше в гърдите на апостолите като безусловна съдба.
Каблешков, Бобеков, Волов, Бенковски…Техният подвиг не е просто текст в учебниците. Той е болка, кръв и огън.И ние не сме достойни да говорим за този подвиг, ако с всяка дума не усещаме въглен в гърлото си.
Знамето „Свобода или смърт” не бе от плат. То бе обет.Беше възкресение, извезано от Райна Княгиня.С пръсти на девойка, но със сърце на светица. Тя не само го уши. Тя го понесе през ада, през затворите, през гаврата. И устояха. И редом до нея вървяха другите герои, но не с венци, а с вериги.
Тодор Каблешков, написал Кървавото писмо като съдбописец с кръвта на убития мюдюрин. Смъртта го застига в килията. Сам, с куршум в гърлото.По-достоен от хиляди днес живи.
Георги Бенковски – поет с пушка, лъв на кон, горд до края, предаден от овчар и обграден в Тетевенската гора.Куршум в главата.
Техният подвиг беше да обичат България.
С въстание. Вик, изтръгнат и стъпкан от османската власт.
Тя го потуши с желязо, с огън, с дръвника тук, под Спасовден,в Батак, в Перущица. Не дойде спасението. Дойде кървава сватба с безмилостна сеч. Домовете се превърнаха в пещи, а майките в сенки, носещи мъртви деца.
Но точно от тая пепел, а не от хартиени речи, се роди свободата. Не от знамето, а от жертвата.
А днес? Днес ние сме загубили всичко онова, за което те умряха. Загубихме смисъла, загубихме корена. Сменихме героизма с безразличие. Убиваме невинните не с ятаган, а с безхаберие.
По пътищата на България гробове без кръст.Родители останали без сълзи, народът без съвест. Изпускаме България през пръсти и я гледаме как се дави в мълчание, в страх и безверие. Народът ни се пръсна като шепа пепел. И ние, децата на героите, се превърнахме в ратаи на чуждото, станахме дребни, сиви и глухи. Забравихме да бъдем великани.
Но днес от това място, Панагюрище, бунтовният олтар, Ви казвам – не е късно, но е последно. Това е последната наша България. И ако ние сега не я спасим не от чужденеца, а от себе си, всяка кръв, пролята за нея, ще бъде напразна. И ние ще бъдем прокълнати не от дявола, а от собствените си деца
Затова трябва да се обединим около ново свято дело – нашите деца. Защото те са България.
Живеем кратко. Нямаме време за омраза, за разделение, за глупава гордост. Да си стиснем ръцете, един на друг да се доверим и изградим държава с ред, със сърце, с доблест.Такава държава трябва да оставим на децата си.
И е крайно време да бъдем и да работим заедно, за да научим децата ни да гледат в очите, да не се крият, да обичат земята си, езика си,рода си. Не омраза, дом да им подарим. Не бягство, корен да посадим в сърцата им и да им оставим Родина.
И за това дело трябва да станем по-смели от онези апостоли през 1876-та.
Да бъдем по-решителни, защото викаме не към смъртта, а към живота!
Да бъдем по-дръзки, защото, вместо оръжие, трябва да въздигнем духа си!
Нека бъдем онези, които пренасят пламъка на героите!
Нека бъдем онези, които се наричат не потомци, а наследници!
Нека нашите деца не четат за свободата, а живеят в нея!
И тогава, само тогава можем да кажем на Каблешков и Бенковски: „Вие не умряхте напразно! Вашият пламък още е в нас, а тук, в Панагюрище преди и завинаги свободата не мълчи”!
Да живее българският дух!
Да живее България!
