Представете си само любовта като кисело зеле! Уверявам ви – по-точно сравнение няма да намерите… Да оставим на страна факта, че науката го е набедила, че е мощен афродизиак, да се спрем на тези детайли по приготвянето и консумацията му…
Най-напред отивате на пазара и гледате и заничате, като че ли кой знае какво ще изберете – все ще е зеле. Ама йок – имате претенции! Да е стегнато, да е твърдо, да е лъскаво, да е сочно, да е налято…. Още оттогава е ясно, че на мъжа главата никога няма да му уври, а жената ката сутрин ще е като ритана зелка в прическата. Ама пак внимавате – да не е парцаливо, да не е проядено, да не е загнило, твърде кално или леко като стиропор. Хайде – тези, които си взимат леки зелки, най-много да си сготвят нещо с вкус и плътност на талаш, но влюбването в леки жени завършва тежкотоварно.
После се нарамвате да носите, и с кола да сте – пак има мъкнене. Влачите, превивате се, псувате – то ако не псувате, какво зеле сте тръгнали да ми слагате, каква любов сте рекли да ми въртите?! Мъкнете теглото, потите се, морите се, пъшкате и току ви сецне в кръста – досущ като в леглото.
Криво-ляво замъквате го вкъщи – я сега, момци, си спомнете колко зор е било, докато склоните някоя да се замъкне в дома ви. Я сега си спомнете, девойки, колко пъти сте мъкнали любимия пиян-залян като чувал с картофи (пардон с проектокисело зеле!) по пътя към интимното гняздо. К’во да ви разправям, вие сами виждате поразителната близост на трепетите. Сетне оставяте зелето някъде с благородното намерение да го сложите утре. Добре де, ама ден минава, то не ви се захваща, то пак е хамалогия, дето еша си няма. И така чувалът си лежи, втасва и хем точите лиги, хем не ви стиска да го почнете; хем ви е нужен, хем не можете да го гледате – хептен като при свалка или след дългогодишен брак.
Хеле накрая се престрашавате и хващате ножа. Почвате да го белите и тука съвсем заприличва на любовна или съпружеска игра: в началото грижливо и нежно се разопаковате чак до ядрото на същините си – чак до недрата, чак до кочана, – а след години съвместен живот почвате да си вадите кирливите ризи една по една. Та тъй – сваляте му позагнилите листа на зелето и пустосвате. Търкате зелката – тя пука, скърца, пращи, хлъзга се, но вие по стара рецепта хващате ножа и го мушкате два пъти на кръст в основата на сърцевината, за да влиза солта по-навътре. Ха сега кажете ми сещате ли се за любов, дето не е започвала със скъсване на гъза и дето не е завършила със сцепен задник – метафорично, разбира се. Ами няма такава! За да бъдеш влюбен, трябва здраво дупе, иначе хич не се захващай с платонизми. Та и с киселото зеле същата работа – не му ли сцепиш кочана остава вътре сурово и неподатливо на кулинарни амбиции…
Идва ред да го залеете със солената вода, и веднага се досещаме, че при всяка любов всеки се чувства задължен да трие сол на главата на другия. Заливате със саламура и пъхвате вътре червено цвекло, за да стане сокът ален като цветето на целомъдрието, а за да бъде тази овъншнена аналогия още по-изразително контурирана, пъхвате вътре един здрав и твърд, напращял и влакнат мамул царевица. Абе какво ще ми разправят поетите, улисани във темпове и във агитки! Символът на любовта не е в амурите и орхидеите, гълъбите и сърчицата – напротив: ако импресионистите бяха зъболекари, то любовта щеше да е безспорно не нещо друго, а именно кисело зеле.
После какво? Ами хвърляте го на балкона или в мазето да втасва – и с любовта е така, и тя има своето инициационно тайнство, преди да заклокочи и да възкипи. Е, не ще и дума, сегиз-тогиз нещата трябва да се претакват, за да не се прецакват. Затуй много народ се извървява да се навежда и да лапа маркуча, за да тръгне кръвообращението къде на ероса, къде на ферментацията в бидона. Има и друг начин – ако бидонът е с канелка или ако си имате направо каца, източвате оттам, но кранчето, гадината, пуснете ли му веднъж кръвчицата, често прокапва – съвсем като при любовта, при която отколе се знае, че където е текло, пак ще тече. Нищо че час по час жената може да ви овиква, че чеп за зеле не става от вас – кютете си и помнете, това е щрих от метафоричната пъстроцветна мрежа на Купидона.
Отгоре какво слагате? Решетка и камък, който да притиска надигащите се глави. Посмейте после пак подир любов да минете под венчило и зелевата орисия ще ви се стори почивка с Балкантурист.
Няма начин да имате зеле в мазето и всички да не разберат за това – досущ като при любовта. Колкото и да сте потаен, като ви види комшийката да излизате с букет рози, не можете да й кажете, че това е разсад за облагородяване на лехата край трафопоста. Види ли ви някой с кофа в ръка да слизате тихомълком по стълбите към мазето, не може да го забаламосате ни че изхвърляте боклука, ни че отивате да гасите пламналите стърнища на междублоковите пространства, ни че носите калпака на снежния човек, който децата правят навън. Шило в торба, гаджелък в тайна и зеле в бидон дълго не изкарват – рано или късно се размирисва. Особено ако гаджелъкът е с омъжена или с женен – жив зян; особено ако зелето е с размножени квасилни дрожди от къс жилав хрян – развонява се из целия вход за радост на съседките и всички знаят къде ходите по нощите, защо са ви солени пръстите, мокри обувките, заглъхнали ушите и устните свити на буквата О.
Упойната миризма на киселото зеле винаги припомня вкиснатата тишина, ореолно разстилаща се над огорчената любима, и благовонното упоение, последвало приглушения физиологичен отговор на безразличието ви, след като мълком сте й дали гръб и захъркали подир знойни ласки в съботен следобед, два часа преди мача.
Но каквото и да си говорим, ерогенният универсализъм на киселото зеле се изразява най-вече в това, че великолепно се съчетава с интереса ви към всякоя свиня и страстта ви към всякоя патка. На всичкото отгоре е незаменимо мезе за ракия – питието, което от стари времена подхранва любовните етюди в патриархалния бит на българина. Освежаващият му сок е като глътки жива ласка – пиеш, пиеш и няма насита, особено ако си се наситил със снощната пукница. И всяко прекаляване – както с любовта, така и със зелевия сок – завършва с буреносна и всепомитаща, но облагородяващо катарзисна диария.
Напролет, когато цъфнат теменугите, зелето мухлясва, старите любови повяхват и тръгват да гинат. Но да умрат, когато се изтърсва на зелето отровната му плесен, когато пак бидоните възкръсват, това е лесно, да – това е лесно. А после идва разлагащата се смрад на лучезарното минало, която не можете да отстраните ни с оцет, ни с мляно кафе, ни със спирт, колкото и да го изливате в съсъдите си. Въвонява ви душата със скверни спомени, мирише на мухъл, на киселоч, на развалени яйца, чак до идната мъглива ноемврийска есен, чак до новото замъглило взорите ви влюбване. И макар че се е задал такъв сезон, в който кисело зеле няма и хормоните още не са се разпъпили за нови авантюри, ако сте консервирали малко листа в буркан, винаги ще изникне отнякъде поредното гадже да ви свие набързо сармите.
