Начало Общество Маргарита Петкова: Спрете се, бе!

Маргарита Петкова: Спрете се, бе!

СПОДЕЛИ
restorant

Image_4219657_126Hе подхващам тази тема, защото просто ми се пише. Омръзна ми, сили нямам, нервите са ми изпилени от черната статистика за войната по пътищата, която става все по-зловеща в своята нелепост. Знам колко по-лесно е да си затворим очите и тайничко да си плюем в пазвите, че и този път в новините не са влезли имената на наши близки и познати. Защото само това ни остава – да се молим и да си отдъхваме до следващото заглавие, започващо с „Жестока катастрофа на пътя...“. Да се молим да е по друг път и да си отдъхваме, че не е по нашия. Наистина ли само това ни остава? Айде, де! Моля, не намесвайте Господ! Приказки от рода на „Така им било писано…“ и „Защо ни наказваш, Боже“, не са нито оправдание, нито застраховка за недосегаемост тук, сред житейския ни път. За някои той свършва съвсем в началото. Преди още да са поели самостоятелно по него. Докато още са под крилото на родителите си и тези родители носят отговорност,
включително  и наказателна, за тях. Но преди всичко морална отговорност.

Отговорността да знаеш с кого, къде и защо е детето ти. Дали в момента, в който гледаш телевизия, бъбриш с комшийки или замезваш с колеги, детето ти, което след броени месеци ще стане пълнолетен гражданин, не е решило да яхне беемвето или голфа ти и да натовари в него приятелчетата си, та да литнат дружно към… Съжалявам, но посоката е неизбежен край. На житейския път. Буквално. Не бия падналия. Плача заедно с родителите на Николай, Елена, Георги и Божидар. Тяхната смърт на бойното поле край карнобатското село Сърнево имам предвид, като ви казвам, че вече така не може. Това е черната ми болка, защото и моите деца са участници в движението по пътищата. И те са зорлем мобилизирани в тия военни действия. И аз съм мобилизирана, и комшийката ми, и приятелите ми, и майка ми, и вие, които в момента четете това, дето с всичка сила не искам да го пиша. Само че не съм дезертьор. И все някой трябва да ви го повтаря, да си го повтаря, като китайска капка, белким уврат кратуните ни. И моята, и вашите. Белким разберем, че това е наистина болен проблем на обществото ни. Не се крия зад широкия гръб на събирателното понятие. Обществото се състои от всички нас. Не вменявам обща вина – при нея виновни няма, всеки си мисли, че това не се отнася за него. Докато не изпищи на умряло и бие чело или свива юмруци в посока към мястото, където според религията му седи Господ. Не богохулствам. Трябва да разберем едно – не Господ слага когото и да било зад волана без свидетелство за правоуправление или след употреба на алкохол, не той дава газ до дупка или притичва на червено. И за да бъда справедлива докрай – и дяволът не го прави. Ние нарушаваме законите – и божиите, и човешките. А който нарушава закона… все някога си плаща. Понякога с най-високата, най-непоносимата, най-безвъзвратната цена.

Черната статистика сочи, че през юли броят на жертвите в катастрофи по пътя е 65. С думи ще ви го напиша, за да стане по-ясно и по-страшно – ШЕЙСЕТ И ПЕТ човешки живота са свършили, отишли са си, няма ги! А месецът не е свършил… Дотук това прави
по трима души на ден. Ей така – отишли си мърцина. За тежко и леко пострадалите нямах сили да се ровя в статистиката, дано се възстановят напълно и да правят курбан, че са се отървали с малкия дявол. Обаче да помним, че дяволът пораства. Само платилите с живота си в лудия летеж към някоя цистерна, към някое дърво, към насрещната кола ще си останат на 16, на 17 или на 49 години. И на нито миг повече. Кой има право да отнема миговете, дните, годините – своите или на някой друг? Казах – не закачайте Господ! И ви обясних защо. Закони имаме. Приемаме, че те се спазват и наказват с цялата им строгост. Аз вопия строгостта да е още по-голяма. И наблягам на превантивността, защото, както вече съм ви казвала, когато се обърне колата – пътища няма. Не пледирам за полицейщина, за доносничество, за дебнене на комшията или филанкишията. Помните ли Паоло от Стара Загора? Колко автомобила минаха през бариерата от живи цветя, оставяни на лобното му място? Колко души сигнализираха за нарушаване на закона? Предприеха ли се вече съответните мерки това да не се случва? И трябва ли да се задвижи тежката административна машина едва след поредния бял, черен или чамов ковчег? Говорете бе, хора! Говорете помежду си, говорете на родителите, като видите, че детето им се качва на семейния автомобил,
хванете отрочето за ухото и го свалете, преди да режат ламарините, за да извадят тялото му! Спрете най-после този приятелски и неприятелски огън, който ни дебне зад всеки завой и на всяка превърната от някого в скоростна отсечка, спрете да садите ковчези в земята, нищо няма да поникне, бъдещето си убиваме с бездействието си, с мълчанието си, с равнодушието си, със свиването на рамене, че нищо не зависи от нас! Три реда с удивителни да напиша, повечето ще ги отминат като пътни знаци. Но трима души да спрат на знака стоп, да се замислят и да разберат, че точно в нас е и хлябът, и ножът, и вината, и отговорността, пак има смисъл. Спрете я най-после тази война, в която всички сме потенциални жертви. Спрете, огледайте се и се замислете. Който с какъвто акъл разполага. Но така повече наистина не може!

Маргарита Петкова

Източник: 24 часа