Маргарита Петкова за цената на човешкия живот

 Докато се правят криви сметки по бързото производство, няма да има справедливост за жертвите на пътя Маргарита Петкова коментира защо хората, виновни за смъртни случаи на пътя, получават леки присъди и защо това трябва да се промени

Колко струва човешкият живот? Реторично. Всеки живот е безценен, не се измерва в конвертируема валута, в ценни книжа, в злато, в имущество. Измерва се по това как го живееш, какво оставяш след себе си, ще те запомнят ли с добро, или ще потънеш в забрава. Няма цена животът. Така е, ама не съвсем. В България животът на едно дете, прегазено от самозабравил се и взел се за ненаказуем по презумпция джигит с лъскаво возило, струва 4 години лишаване от свобода. За прекършения живот на едно шестгодишно момченце убиецът му ще търка наровете 4 години. Даже не в затвор, а в общежитие от открит тип. Което, преведено на нормален език, означава -общ режим, обща храна, общо спално помещение, излизане на работа извън общежитието, което се заключва само нощем, право на свиждане без контрол, дори има специални стаи, ако вън вали дъжд, та да се чувстват комфортно свиждащите се, право на телефонни разговори, право на парични суми между 6 и 15 лв., които да се разходват в лавката на кредит, абе нещо като пионерски лагер. Ядеш, спиш и дебелееш. От нашите данъци Евентуално ходиш на работа. Едно време това редуцираше времетраенето на присъдата два дни се отчитаха за три. Сега в официалните документи, които прочетох по въпроса, навсякъде се отбелязва, че местата за изтърпяване на наказанията нямат ресурс за качествено изхранване на осъдените и съответно снабдяването им с продукти и други благинки е леко неконтролируемо. Леко да се чете като евфемизъм. Като взема да броя колко права имат осъдените, направо се чудя тези, дето не сме, какво правим още на свободата. Защото може да имаме право на храна, ама невинаги сме във възможност да си я осигурим три пъти на ден с първо, второ и десерт, нали? Но това е само битовата страна на въпроса. Другата не ми се подхваща. Защото: пришпорил си возилото Цветан Пъков, смятащ се по презумпция за недосегаем, връхлетял върху шестгодишния Петьо и попаднал под ударите на закона. Само че се оказва дето това не са удари, а лекинко пошляпване и завъртане на пръстче в смисъл „Ау, ама нали повече няма да правиш така?“ Законът предвижда за подобно престъпление 6 години лишаване от свобода. Толкоз. Ей ви я цената на човешкия живот Ако веднага си признаеш, че си сгрешил, автоматически присъдата се намалява на 4 години. А като кажеш, че съжаляваш, след обжалването може да ти я намалят още. Ще полежиш, ще поседиш, ще похапнеш и ще излезеш на 48 години в разцвета на силите си, готов за нови начинания. А Петьо ще си остане на 6 годинки. Завинаги. И Паоло от Стара Загора никога няма да навърши 5 години, а неговият убиец ще полежи 6 и ще откара доколкото му е отредил Господ. Пък Красимира от Крушевец няма да духне и едната свещичка на тортата. Вместо това ще горят восъчните свещи на гробчето й. Някой нещо за справедливост да каже? Няма справедливост. Поне не за всички. Има закон. И в тези случаи той много стриктно се спазва. Искам обаче да попитам законотворците: когато караш като бесен, когато нарушаваш другия закон, за движението по пътищата, когато се качваш пиян и дрогиран в колата си, това като как се класифицира под формата „убийство по непредпазливост“? В момента, в който ти по незаконен начин участваш в движението, вече би трябвало да си третиран като извършител на умишлено престъпление. Толкова ли е сложно да се сетите? Защото, ако всеки шофьор знае, че го чака присъда минимум 15 години, ще се замисли малко от малко. Ако всеки от нас престане да се счита за ненаказуем, ще се замисли малко от малко. Какво значи убих го, без да искам? Кой ти натискаше педала на газта, кой ти наливаше силом ракийката или уискито в устата, кой те качи в автомобила и с пистолет на слепоочието те принуди да го подкараш? След като сам си го направил, значи, не е непредумишлено, а съвсем умишлено. Най-умишлено. Да, не си ръгнал целенасочено да мачкаш хора по тротоарите, но познавайки Закона за движение по пътищата, си го престъпил и ще си носиш произтичащите от това деяние последствия. Точка. Но законите имат запетайки. Dura lex, sed lex. Лош закон, но закон, правило, което важи от Древния Рим до днес Ама, лично мое мнение, точно този закон, според който съдят, без да вземат предвид, че си нарушил вече друг закон, е мнооого лош закон. Повторението е мое и нарочно. Не, не виждам във всеки шофьор потенциален убиец. Не, не вменявам потенциална вина на всеки. Не, не съдя и не вопия за Крумови закони. Това последното всъщност не е съвсем вярно. Защото, ако знаеш, че наказанието ти за извършено престъпление не предполага минаване между капките и папките, ако изкореним чувството си за ненаказуемост, ех, ще настане такъв живот… Живот за жертвите във войната по пътищата. Превенция му се вика на това, което искам. Правен термин. Ами направете го и да е правилен, вие, избраните от нас законодатели и законотворци! Не може цената на живота да се измерва в максимум 6 години лишаване от свобода и 8 години отнемане на правото да шофираш. После – живот с китара За сметка на тези, които ще останат на годините, които ти си лежал, за сметка на звучащия над живота на близките им безкраен реквием, безнадежден като смачкано детско велосипедче. Никой няма да върне мъртвите. Не е ли време обаче да помислим за все още живите. И законът да е милостив към тях. Не е ли време да ценим живота, а не да го оценяваме по бързото производство.

Източник: 24 часа