Начало Без категория Мария Донева: Благодарение на „Приказния понеделник“ идвам в Панагюрище когато си поискам

Мария Донева: Благодарение на „Приказния понеделник“ идвам в Панагюрище когато си поискам

СПОДЕЛИ

Мария Донева е родена в Стара Загора, завършила е Българска филология в СУ „Свети Климент Охридски“. Печелила е награди от престижни литературни конкурси. Автор е на книгите „Очи за красотата“, „Сбогом на читателя“, „Празнината мегу нас“ (Охрид), „Има страшно“, „50 години старозагорско куклено изкуство“, „Прикоткване на смисъла“, „Меко слънце“, „Магазин за обли камъчета“, „Перце от дим”, „Заекът и неговата мечта”, „Шепа лъскави череши”, „Чисти стихотворения” и „Тя се наслаждава на дъжда”.
Драматург е в Драматичен театър „Гео Милев“ – Стара Загора.

Здравей, Мария! Защо прие да се включиш в проекта „А понеделникът е всъщност приказка“?

По няколко причини. Идеята е прекрасна, а това, че ме поканиха да се включа, много ме поласка.
Поканата дойде от Дарина Дечева – човек, който прелива от талантливи идеи, не пести нито времето, нито труда си, за да осъществи нещата, в които вярва, неуморна е и винаги има сили, ентусиазъм и вдъхновение. Хубаво е да познаваш такива хора и да работите заедно.
А самата идея да отворим любимите си книжки и да ги прочетем на глас е мила и уютна. Приказките обичат да ги казваш. Те звучат добре, написани са с хубави думи, събуждат добри желания. Приятно е човек да се докосва до света на приказките.
Има и още нещо. Живея в Стара Загора. Панагюрище не е много далеч на километри, но транспортът до там е малко неудобен, трябва да сменям рейсове и влакове и таксита, за да отида. А когато бях в Панагюрище, се запознах с интересни хора, с деца от две училища, даже присъствах на основаването на детски читателски клуб. Благодарение на „А понеделникът всъщност е приказка” мога да дойда в Панагюрище когато си поискам, трябва ми само диктофон и: Здравейте, деца!

В този дигитален свят имат ли място приказките?

В кой дигитален свят? Има книжки, има баби, които разказват, има грамофонни плочи, касети, дискове и записи онлайн. Интернет е още едно ново място за приказки. Ох, мисля, че не разбирам въпроса.

Какво на теб ти дадоха и ти дават приказките?

Всяка книга разказва някаква приказка. Може да е фентъзи или пък исторически роман, криминална история или пък биография на човек, който реално е съществувал. Всяка книга ми разказва история, която не съм знаела преди, или пък ми показва различна страна от света, с думите, избрани от автора. Докато си чета, аз живея в историята и моят собствен живот става по-богат и интересен, времето ми не се пропилява, а се изпълва с различен смисъл.
Четенето на приказки на глас е по-специално, защото то е общуване с любимо мъничко човече, което те гледа, слуша и внимава. Докато четете и слушате, вие хем си прекарвате времето заедно по приятен начин, хем ставате още по-близки, хем се учите да си обръщате внимание, да си помагате, да се успокоявате взаимно с присъствието си. Човек чете на собствените си деца, нали така? По някое време ролите се сменят – голям си вече, защо ти не ми прочетеш приказка?
Жалко, че скоро след това четенето на глас приключва и се налага да чакаш да ти се родят внуци и приказката да започне отначало.
”А понеделникът всъщност е приказка” ми дава възможност да чета на непознати деца и аз се вълнувам, мили са ми, все едно са мои, макар че не ги познавам. Много е хубаво.

Кой е най-скъпият ти детски спомен?

Нямам един определен специален спомен. Когато мисля за детството, мисля за баба, дядо, кака, майка и татко. Представям си дома ни, игрите, разходките, разни неща от училище.

Ти самата си автор на детски приказки… Как се раждат идеите, персонажите?

Волното съчиняване на истории е най-приятната игра. За нея не се искат никакви материали или условия. Човек може да си фантазира когато е сам или когато е заобиколен от хора, наум или на глас, да пише или пък не. Понякога едно интересно име се разгръща в цял герой, който тръгва по пътя си и започва да върши подвизи или пък да се спасява от беди. Друг път ритъмът на една фраза може да поведе след себе си още ритмични, скокливи изречения и те да примамят случки и герои.

Какво послание би искала да отправиш към всички онези вече пораснали деца – родителите?

Мисля, че ние сме щастливци, щом до нас са нашите деца. Понякога е много трудно и страшно да си родител, не знаем какво трябва да направим, но въпреки тези моменти животът е прекрасен и когато всичко върви добре, с право се чувстваме силни и всемогъщи.
Децата ни са прекрасни, съвършени, в някои мигове любовта е направо непоносима, гледаме това мъничко личице и приливната вълна на любовта ни помита. Най-често когато детето спи дълбоко, това помага, определено.
Какво бих могла да кажа на родителите? Същото, което казвам на себе си – не сме съвършени, но правим най-доброто, на което сме способни, и всъщност точно това се иска. Правим, каквото трябва. Браво на нас.