Начало Общество Много искрено и много лично, в първо лице, единствено число!

Много искрено и много лично, в първо лице, единствено число!

СПОДЕЛИ
restorant

Любка Пъкова

Много искрено и много лично, в първо лице, единствено число!
Днес няма да пиша в обичайния си стил. Може би ще разгневя много от вас, може би ще ви се сторя крайна и радикална, но със сигурност това ще бъдат моите мисли и с още по-голяма сигурност ще са истинските. Без куртоазия и без лицемерие, в първо лице, единствено число. Аз имам проблем с бежанците. Голям проблем. При това от всякакъв вид. Ако щете в нравствен, морален, социален, естетичен и прочее всякакъв аспект, мога да продължавам до безкрай. Различията са толкова много, че не успявам да намеря онези малко допирни точки, които биха направили съвместното ми съществуване с тези хора хармонично. И още по-лошо, които биха го направили допустимо. Знам, че онези, които ме познават направо ще онемеят в първия момент. Аз съм абсолютен пацифист, страстен любител на арабския свят и не мога да се въздържа да не нахраня коте, камо ли гладен човек, а ако възникне спор, ще защитавам правото на вяра и мир без никакъв компромис. Даже си представям мъжа си, който се подхилква, знаейки за безкрайното ми любопитство към всичко и всички и за привързаността ми към една прекрасна дама от Ливан. Да, така е. Аз с часове слушам как ходят на поклонение, какви са традициите им, как живеят, как общуват, но това просто утолява жаждата ми да опозная тяхната част от света. Само, че в моя добре подреден по европейски стандарт свят многоженството, шамията и джамията не са съвместими. Ама изобщо! Не е толерантно, знам, но пък е истина. Аз възприемам територията на държавата си, както възприемам територията на своя дом. Ако някой ми дойде на гости или моли за подслон, ще трябва да се съобрази с моите правила, с моите представи за морал и с моите материални възможности. Не аз с неговите. И ако той има две жени изобщо няма да бъде добре приет. Не толерантно! Сигурно. Но това е моят дом и моят живот и ако този някой иска да стане част от него, моля да бъде така добър да се приспособи, ако не желае – да продължи нататък. В българския дом на моята приятелка от Ливан втората съпруга не съществува дори като хипотеза. Ако търсещият закрила или милост иска да му дам условия на подслон по-подходящи, според неговите очаквания… Ще кажа само – добре дошъл в моята ежедневна мизерия. Не ти харесва? – съжалявам, това си е моя свят, добър или лош аз живея в него и стоически ден след ден понасям всичките му недостатъци. Не съм избягала, тук съм и се боря. Боря се във всеки невъзможен следващ миг моят свят да стане по-добър. За мен и според моите представи. Днес вече по европейски организираното ми мислене, не приема дошлият със или без покана да променя правилата. О, знам, че те бягат от безчинствата на войната и търсят едно по-добро бъдеще за децата си. Но аз им го предлагам, а те не го харесват?! Явно моето настояще не им се струва достатъчно добро тяхно бъдеще. В същото време аз трябва да съм толерантна и удобно да съм забравила подобните безчинства от не толкова далечно време, причинени от не толкова различни от тях хора. Причинени в моя двор, на моите предци. Мислите ли, че съм забравила?
Не съм толерантна, ами не съм. Дали, дори в мислите си, предадени в тези редове нарушавам човешките им права – почти съм сигурна. Но съм искрена и казвам моята истина. Не съм готова да живея с тези бежанци. Те ме плашат безумно. Страх ме е от символиката, която извикват с присъствието си, страх ме е от невъзможното ни съвместно бъдеще. Страх ме е от религиозния деспотизъм, от черните бурки, от призива на мюезина. Не съм толерантна! Ами не искам! Това е част от правата, които ми дава моето настояще, което те така не харесват. А те защо не са толерантни? Защо не разбират, че за мен са напомняне за една зловещо и наситено с кръв мое, българско минало? Защо те не приемат моето право на неприемане? Защото стореното аз не съм забравила и може би… не съм простила. Иначе нямаше да развеждам чинно всички свои гости по един и същ маршрут, разказвайки с патриотичен патос една и съща история. Моята, нашата, вашата…
На мен ми трябва още време, за да стана толерантна. Признавам си.
В първо лице, единствено число.
Чудя се само, колко като мен ще си признаят?

3 КОМЕНТАРА

  1. Аз например си признавам и даже съм за крайни мерки. Освен това те не са бежанци, а имигранти. Т. е. те трябва да работят, а не да чакат на помощи. Защото точно против това „реват“ западняците – че се източва социалната система. А за написаното от Вас – моето уважение! :-)




    0



    0
  2. Съгласна ! 1100 лв. на месец за бежанец ???
    Да отидат да го кажат на баба, която ходи по няколко пъти до пазара, за да види ‘ по колко са чушките’, на майките, които разчитат на 35 лв. детски помощи месечно и на всички работещи по 12 часа дневно за 300 лв.!!!
    Тази ‘ европейска’ загриженост ми идва малко в повече. Разбирам нуждите и сложното положение на тези хора.Всеки има право да търси по-добър живот, ама вече аман от недоволни бежанци и роми.
    Да, и аз не съм толерантна с този тип натрапване и ужахване на определени групи.
    И тук идва въпроса – ние къде да избягаме ?




    0



    0