Начало Общество На заем от „Труд“: Бътовският Форест Гъмп – Гарчо

На заем от „Труд“: Бътовският Форест Гъмп – Гарчо

СПОДЕЛИ
restorant

МАРИЯ ТОНЕВА

garchoТози човек е като Форест Гъмп. Той не ходи, а тича. Никога не стои на едно място, а хуква по планираните между 2 и 6 сутринта задачи. Защото си е легнал още с кокошките, а малко след полунощ се е окикерил от сън и на фона на фолклорна музика от някой тв канал започва да се вдъх¬новява от живота. На 70 години Гарчо, чието родно име Йордан отдавна е отстъпило място на артистичния псевдо¬ним, та Гарчо, е в отлична физическа форма. Как и защо? „Защото сутринта към 6 ч, закусвам с омлет от шоко¬ладови яйца“, кратко обясня¬ва той. Не пие, не пуши, яде по малко, но често, а ако му сложат крачкомер, на него свят ще му се завие. Жителят на средногорското село Бъта, изрисувал 300 метра от кори¬тото на река Банска Луда Яна, бившия шофьор, багерист, настоящ самобитен художник и завзек Гарчо – чуден човек е той.
Творческата му кариера започнала малко след като се пенсионирал, някъде преди 12 години. Та тогава (възможно е и много преди това), той решил, че времето е най-цен¬ното нещо на света. И в ника-къв случай няма да прекара и минута от него в скука и без¬действие. И какво измислил? Да рисува – това, дето винаго го е влечало през годините, амо то от тоя багер не му останало време за пейзажи. В услуга на неговия мерак влезли всякакви изоставени блажни бои и баданарки, едно живо магаре за модел и мно¬го други интересни детайли, които оформили речния про¬ект на Гарчо. Да, той не бил като начинанието на Кристо, който е решил да опакова река Арканзас със сребрист плат. Гарчовият проект отдав¬на е завършен, а атрактивна¬та му визия вече се бори с капризите на времето. Но за времето вече говорихме – то си върви, а нашия герой тича. Значи е поне няколко крачки пред него.
Собственият си двор худож¬никът е превърнал в сюреа-листичен декор. „Как го рече това? Сюреапистично ли?“, пита Гарчо. ,Дми не я знам тая дума. Но щом отговоря на това, дето виждаш, добре“, съгласява се бързо и добавя: ,Дз гледам, много много да си не пълня главата с неща, дето ми не трябват.“ Портрет с надпис „Той е!!!“ виси под навеса и навява към въпроса „Кой е?“. „Аз съм, бе, аз – ама си залепих едни очила – то се вижда тиксото, после рекох и мустак да си турна“, изяснява бай Йордан. Напета жена с кобилица и в крачка се е застопорила в близост. Оказ¬ва се, че макетът е част от една постановка, свързана с уличен пърформънс, който спрял движението по пътя за известно време – ама без лоши последствия. Режисьор-пос-тановчик, разбира се, е Гарчо. Дойде време и за перфокар¬тите. Ако не знаете какво е това, ето ви жокер – едни дълги и предълги широки ленти с историческа стойност. Останали от времето, когато в с. Бъта имало тъкачен цех – нека само упоменем, че дос-толепната завеса „Жар-пти-ца“ на Народния театър „Ив. Вазов“ е тъкана точно в този цех. Та, на тия перфокарти Гарчо твори новите си идеи. Надписи, които е нужно да бъдат разположени на Т-об-разно кръстовище. Защото тогава могат да бъдат видени не само от пътуващите, но и от шофьорите. Всички трябва да имат равен достъп до изку¬ството. „Значи…, те имат някъде 20-30 секунди, за да спрат, да се огледат, да про¬четат, па после – ако искат и да си помислят върху написа¬ното“, разправя Гарчо. И започва да разпъва някои от транспарантите – персрокарти, като се информира от пред¬варително записани в тетрад¬ката надписи – да не ровим i много, ами да изберем. И
: избрахме.
„Лека-полека, умря си чове¬ка на клиничната пътека“ -това звучи съвсем актуално.
И още – „Говориш ли си сам – преминал си на’гласова поща!“. Това още повече.
С една дума – Гарчо е в крак с времето. „Наситен съм със хумор“, засмива се той и про¬дължава да разказва за сво¬ето необичайно житие-битие. Наскоро се прочу като първия жив паметник в България -тогава се имплантира зад селския паметник, на който отдавна липсва главата на героя. По време на фестивала за домашни любимци бай Йордан се появи с прасето Соня. „Ми то просто си друже¬ше с кучето, та дойдоха и двете“. Съдбата на Соня е ясна – половината е в качето, а другата половина вече е изядена. Миналият август, по време на миньорския празник, Гарчо се превърна в Статуя на Свободата (досущ) и с малко газениче в ръка, осветяваше прашните души на премина¬ващите покрай връх „Св. Никола“. „Заложих се на вър¬ха, 4 часа висях там – не мръд¬нах. Който мине – свирне, смигне, радват се хората, то нали това е целия смисъл на занятието“, пояснява той. Преди време се престорил пак на статуята и застанал рано по бели чаршафи на разклона на селския мост – било мъгли¬ва сутрин, валяло леко. Една от жените от съседното село, много разтревожена сподели¬ла на друга от Бъта – „Не знам дали бълнувам, или съм съну¬вала, но тая сутрин Господ ми се привидя“. А бътовката й отвърнала: „ Аааа, не се при¬теснявайтой Исус е наш човек!“ Та така…
Вратата на Гарчовия гараж пък, всеки ден е с нова премя¬на и слоган. Там се мъдрят неговите мисли от вечерта, а ако е останало време – и кар¬тинка за фон. Това е, така да се каже, фейсбук страницата на Гарчо – или стрийтбук е по-правилно. За 3 дни на село, имаше три различни надписа
– „Кьорав карти не играе“, „Див човек и буен вятър нищо не може да ги SPRE“ и „Парен от каша – айрян духа“. Върху покрива се извисява и сате¬литна чиния с надпис „Булсат Комшу“, с кочан за разпръс¬кване на сигнала. „Колко канала хваща?“, попитала веднъж една госпожа. „14 и един пикочен“, бил отгово¬рът.
Добре де, откъде е цялата тая енергия у този 70-годишен мъж? „Откак затвориха 3-и и 4-и блок на АЕЦ „Козлодуй“, се добих с много енергия. Да, и не ме лови ток – изобщо. Главата ми е диелектрична.“, пояснява нашия човек. Напо¬следък се бил измъчил от това, че покрай постите рису¬вал само с постни бои, ама Великден тъкмо мина, та блажните пак се задават. „Падам си по сгради, природа
– това обичам да рисувам, не по личности. Много обичам да ходя по гората – разтоварвам се. По ресторанти ли? А, не, не ходя – това са много студе¬ни места за мен. И кво да правя там като не пия, а да -само бира“, уточнява Гарчо.
За какво мечтае – да иде до Одрин, да си купи един от ония лъскави костюми за кючекини, да си сложи перука (има седем, много са скъпи), да се метне на мотора, да кара и да шокира хората. Ще стане ли? „Ооо, ми то вече е става¬ло, ама искам още по-лъскав костюм!“, отвръща бай Йор¬дан.
Ако го срещнете и питате какво прави, ще ви отвърне „Тъпча земята!“ и ще хукне по пътя си. Да знаете,че гори 4 на 100. Той ми го каза.