„Пази, Боже, сляпо да прогледа!”
(Разказ)
И днес господин Иванов се прибра по тъмно. Отдавна слънцето бе превалило хоризонта, пурпрурният диск бе прехвърлил планината и потънал нейде в усойните й дебри. Вярно, предпролетните дни са по-къси, но все пак…
Уморените нозе на попрехвърлилия годините учител трепереха, цял ден не успя да поседне. По обед приключиха задължителните занятия в училище. Хапна надве-натри сандвич и хукна към школата по изкуствата, където работеше без хонорар. Имаше едно момче, чието съществуване поглъщаше часовете свободно време. Плениха го не невинните сини очи, чийто светъл цвят контрастираше с чупливите гарвановочерни коси. Плени го гласът му – чист, звънлив и ясен, глас, който като запееше оттрениран текст сякаш самият Орфей бе напуснал небесните селения, за да огласи света на простосмъртните. Прекрасен бе този момчешки глас, но необработен, трябваше да бъде шлифован като диаманта, за да засияе в целия си блясък. Учителят знаеше, че ще даде всичко от себе си, за да извади на показ великолепието му.
Днес бе само поредният натоварен ден. Слепоочията му пулсираха, в уморените му крака сякаш хиляди мравки пълзяха, хапеха, жилеха…
*** *** ***
Изправен до входа на полуосветената зала, старецът се взираше в лицата на присъстващите. Истинско благоговение се четеше по тях. Сълзите пареха старческата кожа – сълзи на умиление и гордост. Този глас, който предизвикваше такива емоции, бе скъпоценният камък, шлифовал със сърце и душа през годините. Дали притежателят му ще си спомни за него? Вярно, сега бе побелял и остарял, но чертите му бяха същите. Ако синеокото момче пазеше образа му, щеше да си спомни за строгия учител, който с уверена ръка чертаеше пред него хоризонтите на едно бляскаво бъдеще.
Хилядите слънца на кристалните полилеи засияха и Националната опера се разкри в целия си блясък. Към подиума полетяха безброй цветя. Стотици ръце се протягаха към новата звезда ала Николай Гяуров. А тя, звездата тенор, стоеше и с царствена осанка приемаше поздравленията. „Дали да отида при него?” – питаше се старецът.
Завесата се спусна. Тълпата го повлече навън. Май бе изпуснал мига.
– Хей, старче, пиян ли си? Не виждаш ли къде стъпваш? – Младата дама гневно гледаше невнимателния старец, който, потънал в мисли, не забеляза особата й и връхлетя върху нея, разпръсквайки по паважа огромните букети, които буквално преливаха от ръцете й.
– Глупак, гледай къде вървиш! – сопна се кавалерът на дамата.
Този глас, толкова познат, до болка познат. Този глас, който с детско доверие и нежност питаше: „Господине, добре ли се справих?”. Ръцете сякаш сами се протегнаха, устните сякаш сами се разтвориха:
– Синко, синко…
– Какъв син съм ти аз на тебе, стари пияницо? – Младежът се отдръпна с явно отвращение. Ръцете, протегнати към него, увиснаха като пречупени.
– Васко, та аз съм твоят учител господин Иванов.
Нещо в сините очи потрепна, явно бе, че притежателят им бе познал в стареца учителя, който бе посветил живота си на неговата кариера. Миг на колебание: ха да протегне ръце към крехката фигура. Спътницата му го дръпна за ръкава:
– Янко, президентът ни чака!
Янко погледна към внушителната група, която му махаше с ръка, погледна и стареца – дрехите му бяха демоде, лицето му необръснато, видът му бе като на стар пияница, как да го представи на висшия елит. Колебанието му бе кратко:
– Съжалявам, господине, не ви познавам.
Старият учител с болка се взираше в отдалечаващата се фигура. Сълзите замрежаваха погледа, душата се гърчеше. „Позна ме, но се срамуваше от мене!” – мисълта прогаряше огнена диря, нещо в него сякаш умираше.
– Господине, изтрийте сълзите си! Той не ги заслужава!
Старецът отправи взор по посока на гласа. Дама на средна възраст му подаваше хартиена кърпичка. Пое я с мълчалива благодарност.
– Станах неволен свидетел на разигралата се сцена – продължи жената. – Тъжно е, че някои забравят откъде са тръгнали. Болката ви ще утихне след време, но жалко за младежа, талантът няма да пречисти душата му. Горчива ирония на Съдбата, която за жалост се повтаря през годините. Нали затуй казват: „Пази, Боже, сляпо да прогледа!”
