Ева Колева
Гледах видеото.
Това не е ПТП.
Милен Цветков не е жертва на неправилно извършена маневра или липса на спирачен път.
Това е убийство посред бял ден.
В тила. Насочено. Като куче.
Q-седмицата лети точно като куршум. Удря точно отзад. В тила.
Аз нямам въпроси.
Аз имам приятели, които вече ги няма.
Който дърпа спусъка и който дава оръжие – те са двата рецидивни еквивалента на законно пребиваващ на пътя убиец.
И го гледам двадесет и две годишния, зачулен със синя качулка – качулка, сине майчин,
– ама след дъжд.
Дъждът, от който всяка капка е куршум като колата на винпром-а.
Майка ти, сигурна съм, не те е съветвала и възпитавала, Кристиане, да се друсаш. Тя не е такава.
Но ти е давала безпредметно много пари, от нищо не те е лишавала. С добрите намерения да имаш всичко, ти си плащаш наркотиците, да си се чертаете там ти и пасмината неграмотни олигофрени, накачулени в колата ти. Ти да си техния едноличен герой, който черпи.
Ти, Кристиане, си плод на едно страшно безхаберие.
Майка ти не ти е дала ключа, но Ти го завъртя, начертахте пътя си с по две три бели линии и както с картата почиствате остатъка от амфетата по лъскавата ви масичка, така очистихте и човека.
Такива са неизяснените обстоятелствата на ПТП-то.
Цялата обстановка, в която живеем, защото то не е баш държава, а едно глупаво сляпо обстоятелство,
катастрофа с живи участници, дето ги убиват в тила с 200, и зачулените под невидим предпазен щит престъпници – майки, бащи, адвокати, съседи, съдружници – цяла пасмина, дала ви белото в ръцете, затворила очите на патрулките, докато такситата идват и ви носят бучките от скъпото на една пресечка преди лъскавия апартамент на майка ти, от който тя също, вероятно, не ти е дала ключ.
Такива сте.
Такива СМЕ.
НИЕ СМЕ КАЧУЛКАТА, КОЯТО КРИЕ ЛИЦЕТО НА КРИСТИАН, защото позволяваме това да ни се случва.
А думите на журналисти като Милен Цветков са неудобният дъжд.
След всеки дъжд – качулка.
Ако можех да съм съдията, който ще реши присъдата на Кристиан, бих му дала всичките години на дъщерята на Милен Цветков – всичките, които й остават да живее без баща си.
Всеки ден да гледаш, сине майчин, денонощно,
как колата ти връхлита на кръстовището – друг сън да нямаш – да ти се усмихва Милен ехидно от екрана на съвестта ти.
Бих ти чела всеки божи ден медицинския доклад на екипа, пристигнал пръв на местопроизшествието.
Как са го намерили безпомощен, несъвместим с живота.
Милен Цветков – несъвместимият.
Баш той ли?!
Това ни чака – начертани от амфета пътища, журналисти, прокудени от екран, поради несъвместимостта им с удобното ложе на властта – убиец, направила почти легално едно такова престъпление.
Всеки от нас е обстоятелството в тая безобразна тъга. Ние сме шегата от часът на Милен Цветков.
Ние сме, всъщност, лошата новина в централната емисия.
Милен e улика. С думите си, с целия си смел професионален път, с цялата си острота и съвършената си ирония.
А
уликите
се
заличават.
Остават ненатиснати още спусъци.
И след дъжд – качулка.
Синята качулка на Кристиан.
