Днес отбелязваме 174 години от рождението на Нешо Бончев. От 13.00 часа ще се състои поклонение и поднасяне на цветя пред паметника на Нешо Бончев в градския парк.
Нешо Бончев Бончев произхожда от семейство на занаятчии. На четири години остава сирак. В Панагюрище Нешо учи при видните възрожденски педагози Сава Радулов, Атанас Чолаков и Юрдан Ненов. През 1855 г. става помощник учител заедно с Марин Дринов. От 1855 до 1858 Бончев учителства и през това време по поръка на съгражданина си Васил Чолаков събира народни умотворения, които изпраща в Москва. По-голямата част биват предадени на Константин Миладинов и влизат в сборника „Български народни песни“ (1861). Нешо Бончев публикува народни песни и в сп. „Български книжици“ (1858), „Братски труд“ (1860) и „Знание“ (1875).
С помощта на панагюрската община през есента на 1858 година Бончев заминава за Русия, където три години учи във философския клас на Киевската духовна семинария. След завършване на семинарията Нешо Бончев завършва Историко-Филологическия факултет на Московския университет. Работи в руската столица като учител по класически езици в Първа московска гимназия и в Лазаревския институт до 1875 г. Междувременно е станал руски поданик през 1869 г. През 1869 — 1873 г. се връща в България, търси учителско място за себе си и Дринов, но не намира. Годините 1870—1873 г. са време на голям творчески подем и той започва да готви статии за българския печат и превежда от руски език. Събира народни песни и приказки и ги е публикува във вестници и списания. През 1870 и 1872 година публикува своите преводи на „Разбойници“ на Шилер и „Тарас Булба“ на Гогол. През март 1874 година започва да превежда от старогръци на руски историята на Херодот. Нешо Бончев се явява пръв сериозен представител на зараждащата се българска литературна критика. След основаването на Българско книжовно дружество неговият председател Марин Дринов привлича Нешо Бончев за сътрудник на органа на дружеството — „Периодическо списание“. Пише и за в. „Македония“, в. „Свобода“ и сп. „Читалище“.
През есента на 1874 г. Нешо Бончев заболява от туберкулоза. Писателят заминава на лечение в Ялта, после в Одеса, но здравето му не се подобрява. Вестта за Априлското въстание през 1876 г. го заварва на легло, но заедно с Райко Жинзифов публикуват сведения от България в руски вестници. Той пише на Дринов: „Защо ме онайде сега болест — мислих си много пъти. Народът с радост взима оружието. Всеки припка да помага, а ние лежим.“ През лятото на 1877 г. Нешо Бончев се връща в Москва, здравето му се влошава и на 17 февруари 1878 г. умира.
