Интервю на Радостина Колева за сайта
Тя си пада по тихото присъствие, по тихото бягство, по лекото ехо в гласа. Да не повярваш чак, че актриса може да търси да бъде във „второстепенна“ роля. Не на сцената. Ей така: когато върви по улиците, когато пие кафе в парка, когато получава усмивка. Може би пък „сезонът на канарчетата“ е отминал и реалността е претърпяла промяна, примесила се е с контрол, стабилност, задължения…
Сядам до нея. Параскева Джукелова.
Особено у нас, в България, се случва по-трудничко. Ако човек има интерес, винаги се появяват възможности за маскиране. Би ми се искало да съм във Венеция или в Бразилия на масови празници и изригвания, но не съм била. Ние наричаме представлението карнавал, но си е постановка с много музика и танци. При нас маскирането в театъра е редовно. При мен няма неузнаваемо маскиране в „Един безумен ден“. Костюмът и перуката преобразяват и се получава магия. Влиза се в епоха, пресъздава се приказка. Друго е да си облечен с костюми от началото на миналия век. Представяш си графства, княжества, влизаш в благородническа среда… На моменти се чувствам като актриса в операта. Или поне на оперетата. :)
Много рядко в театъра си позволяват пищните костюми.
Не сме държава, в която да имаме мултифункционални актьори.
В Америка, дори и в Англия, е нещо обичайно да имаш актьори, които да могат да застъпят в мюзикъл – т.е. да бъдат прекрасно подготвени и балетно, и вокално. Това у нас е много рядко срещано. Дори някой да има глас, този глас не е обработен. Не смея да твърдя, че сме постигнали ниво на хубав, качествен мюзикъл, но сме подготвени, колкото може да бъде подготвен един актьор.
При толкова сериали, не се ли оказва, че мястото на актьора е там?
Това е една добра опция да се развива, както и да получава малко по-прилично възнаграждение. Друг е въпросът доколко тези сериали са качествени и добре финансирани. У нас повече се залага на количеството. Една-две продуцентски фирми държат на качеството. И това си личи – в картинка, в дълбочина на актьорска игра. Основно телевизиите смятат, че могат да направят сериал от нищото, какъвто пример са риалити сериалите. Това е световна тенденция. Все още си мисля обаче, че професионализмът е необходим, за да се прави театър. Не отричам популярността на някои риалити звезди. Amazon също инвестират в такива продукции, които вървят само онлайн.
Проблемът е, че тук всички решиха, че актьорската професия е лесна.
Важи и за други сфери. Всеки си мисли, че разбира от всичко. На музиката е ниско нивото, защото някой е решил, че може да влезе в студио и да запише песен, без изобщо да е пял, а само защото има желание.
Вече никъде не ги карат да пеят на живо, така че…
Ами да, защото си въобразяват, че са толкова интересни, че няма какво повече да учат.
„Аз съм себе си“ е една фраза, която просто ме убива!
Какво значи това? Трябва да се опитваш да се развиваш. Ако съм себе си, както съм се родила, няма да имам мотив да продължавам напред.
Ти самата виждаш ли се като част от сериал?
Участвала съм. Киното е рядка възможност. И какво му остава на съвременния актьор? Така наречените телевизионни филми, поредици. Това дава възможност да бъдеш по-гъвкав, защото не е 2 часа, а продължава 20, 200. Можеш да моделираш образа си.
Умна, мила, вярна… Това ли трябва да е жената днес?
Във всички времена е имало умни, мили и верни, имало е и обратното. Някои успяват да се реализират и с противоположните качества – не толкова умни, никак не мили. Колкото по-агресивен е един персонаж – независимо дали е мъж, жена, трети пол, толкова някак си започва да събира харесвания. Просто защото е нахален.
Не понасям арогантност, но съм така възпитана, че няма да скоча насреща, а ще отстъпя.
Затова онова печели, защото умните, милите и възпитаните са научени да отстъпват.
Вчера гледах „ВИП брадър“, слушах и коментарите, та ми направи впечатление, че Веселин Плачков и Константин Трендафилов се изказват завоалирано и се опитват да не обиждат определени персонажи. Личи си, че са засегнати, но не са директни, а след това им казват, че са лигави и меки. Интелектуалецът не смеел да си каже. Ама защо той трябва да обижда наред и да бъде груб? Няма как да стана по-груба към хората. Просто мога да се затворя. Това е моето разбиране. Възпитаните търпят, преглъщат и се опитват да не влизат в низкия скандал, който е нелеп. Затова казват, че ние сме без позиция. Но в един момент вдигам ръце и щом простотията ще действа, аз съм дотук. За съжаление, не мога да напусна страната, защото с моята професия няма да се чувствам добре другаде. Дори не е посредственост, а липса на всякаква връзка с действителността.
А как ще опазиш дъщеря си Калина от това?
Колкото мога, с личния пример в семейството. Колкото и непатриотично да звуци, тенденцията е да я пратя в среда, където нещата са малко по-цивилизовани. А това не включва родината.
Според теб няма изгледи нещата да се придвижат на по-добро ниво в следващите 10 години, докато й дойде ред да завърши училище?
Как да тръгнат? Те вървят по-надолу и по-надолу. И това е целенасочено обезкултуряване на населението. Колкото по-прост е един народ, толкова по-лесно управляем е. Това не съм го казала аз. Довеждат се хората до някакви първични инстинкти – да се нахранят, да се напият, да повъртят малко танци, да намерят жена/мъж до себе си…В момента изпадам в черногледство, но си давам сметка, че съм обкръжена от една среда, която не е като болшинството от хората у нас. Давам си сметка, че
моята среда е много малък процент от масата. Но само някой идиот може да си мисли, че може да бъде харесван от всички, да е въздействащ за всички. Така че аз избирам изолацията и бягството.
Къде другаде бягаш?
Това не затваря ли още повече?
Затваря, давам си сметка за това.
Плетеш на една кука. Това занимание не е много характерно за актьорите. Не е ли време да започнеш да изкарваш пари от това?
То е прекрасно, но е твърде трудоемко занимание, за да можеш да изкарваш пари от него. Изисква много време и труд. Почти няма да има човек, който да плати такава сума за уникално, ръчно творчество. Затова предпочитам да не си въобразявам. Подобни неща могат да бъдат изработени на плетачна машина. На мен би ми отнело 2-3 месеца изработването на една рокля, защото не правя само това. Мислила съм си да хвана две баби, вместо да плетат мильо, да изработват по-модерни неща, по-цветни. Обаче това изисква различна организация, а аз нямам бизнес нюх.
Ако трябва да преговарям за нещо, по-скоро ще го подаря, отколкото да си отстоявам цената.
Неудобно ми е, не мога. Същото важи и за моя личен труд. У нас няма такъв пазар, за да позволи наличието на агенти на актьорите. За да съществуват такива агенти, трябва да има пазар. Фактът, че трябва сама да се продавам, ме довежда до изключително неловки ситуации. Но много хора го могат.
Превеждаш пиеси. Там умееш ли да се оцениш?
Там има правила колко струва един превод, правата за него. По-скоро ми е трудно за пиесата, която съм намерила и превела, да намеря режисьор и място, където да се случи представление. Търся пиеса, която на мен да ми харесва – като сюжет, като послание, като роля, която да има за мен…
Виктор (б.а. режисьорът Виктор Божинов) ще те пласира.
Той има нужда от агент. Всеки творец има нужда от човек, който да монетизира труда.
Имала ли си скоро неочаквано добра новина?
По-скоро се случват неочаквано лошите. Като това да играеш представление и да разбереш, че не са платени авторските права на пиесата. Наскоро ми се случи…
За какво не смееш да говориш прямо?
Понякога спестяваш на най-близките си много важни неща, за да не ги натоварваш. Честно казано, не смея да говоря за личните си емоции, за това какво изпитвам, за разочарованията си, за апатията си. Има моменти, в които губя смисъла глобално, дори да стана от леглото.
Като не виждаш смисъл, какво се случва? Пак ставаш.
Ставам, но нещата се случват по инерция. Движещите живителни сокове понякога липсват.
И все пак това може да си го умува само мислещ човек.
О, сигурно е така. Депресията няма да удари човек, който не мисли много-много, напротив…
За много неща не смея да говоря директно.
Затова избухвам в ролите, защото там всичко е казано ясно, можеш да си позволиш да си много щастлив, много нещастен, да влизаш в крайности.
А в личното избягваш крайностите.
Не смея, да. Не съм възпитана така, че да влизам в крайности. Опитвам се да осмисля поведения, отношения. Не си позволявам да изпадам в гняв или в буйна радост. Доста умерено присъствам. Честно казано, това съвсем се тушира, когато се появи Калина. Отговорност е да не си истеричен или нестабилен човек и родител.
