Начало Култура Поетесата Валентина Радинска: Поетът прави от болката и страданието литература

Поетесата Валентина Радинска: Поетът прави от болката и страданието литература

СПОДЕЛИ
restorant

Валентина Радинска е родена  на 11 септември 1951 г. в семейството на журналист в град Сливен. Следва две години българска филология в СУ “Климент Охридски”, след което заминава да учи в Литературния институт “Максим Горки” в Москва, и го завършва през 1976 г.
Работи като журналист във в-к “Народна младеж”, а после – 12 години като редактор в Студия за игрални филми “Бояна”. Била е завеждащ отдел “Цивилизации” във в-к “Континент”,редактор и главен редактор на сп. “Европа 2001”. От 1996 до 2008 г. заедно с проф. Симеон Янев води спецкурс по творческо писане, а в последните 4 години – и магистърски семинар по същата специалност в СУ “Климент Охридски”. През март 2002 г. Валентина Радинска създава неправителствената организация Българско сдружение “Живот с ДЦП” (детска церебрална парализа), и работи по проекти, свързани с проблемите на семействата, които отглеждат вкъщи деца-инвалиди. Автор е на три реализирани документални сценария на социална тема, както и на сценария на телевизионния филм на БНТ – “Птицата” (2003). Валентина Радинска е автор на седем книги със стихове, на литературно-критическото изследване “Димчо Дебелянов и Повелителят на вълците” (1997), за което получава наградата за критика на в-к “Век21”. През 1998 г. получава националната награда
“Мара Белчева” за цялостно поетично творчество. Нейни стихове са превеждани на всички европейски езици и са включени в пет англоезични антологии, издадени в САЩ, Канада и Англия.
Валентина Радинска е съпруга на покойния български режисьор Крикор Азарян. Двамата са родители на един син – Степан. Роден с тежки увреждания, той живее 20 години без да може да се движи и говори. След загубата на сина си, Радинска издава книжката "Дъждове" със стихове посветени на детето й. След смъртта на Крикор Азарян пише книгата "Ние с Коко" в която разказва за последните години на големия режисьор.

Г-жо Радинска, подходящо ли е днешното време в България за поезия?
Много е благодатно. Когато всичко наоколо ври и кипи, тази енергия зарежда поела.Когато е блатясало и всичко е една рутина, няма какво да тревожи поета. Поне моят тип дарба е такава, че тя се храни с тази обществена енергия. Поетът е чувствителен към всеки полъх около себе си. Макар и някои да смятат, че не е време за поезия, аз мисля, че е много време за поезия. Всъщност писането зависи от това на кой каква енергия му трябва, на мен ми е нужна именно тази на бурното време.

Вярно ли е, че от болката и страданието се раждат по-добрите стихове и защо е така?
Да, вярно е и аз съм убедена в това. Болката и страданието означават, че Бог ти обръща внимание. Той те поставя на изпитание, праща ти някакви неща, които все пак те изваждат от страданието, карат да чувстваш, да се движиш вътрешно. Един заспал човек не може да бъде поет.

Вие самата как се справяте с болката, имали сте в живота си не една и две? Как преодоляхте смъртта на сина си, след това на съпруга си?
Когато си отиде сина ми написах стихотворение. Чух едно изречение на Бела Ахмадулина, още когато бях на 20 години студентка. Тя каза следното – "Ние поетите сме користни хора. Ние от всичко правим поезия". Мисля, че един писател, един поет може да придаде друг смисъл на болката и страданието, което ги превръща в литература. Мен лично това ме спасява. Когато загубих детето си аз просто написах едни стихотворения и издадох книга. Когато умря съпруга ми аз написах книга за неговите последни пет години, т.е. аз се спасявам по този начин.

Значи ли това, че поезията може да се нарече и терапия?
Тя е естествена терапия. Има един такъв израз – ще се пръсна ако не го извадя от себе си. А моя начин да го извадя е да го напиша.

Оглавявали сте дружество "Живот с детска церебрална парализа", занимавате ли се все още с това?
Вече не, защото след като детето ми почина исках да се откъсна от тази проблематика, която е много тежка и поради това, че държавата абсолютно нехае. Отношението й към такива хора е един геноцид. До всяко болно дете стои един здрав родител, това обикновено е майката, т.е. погубват се здрави пълноценни хора, защото няма социална държава. Аз много дълбоко бях навлязла в този проблем, но когато детето ми си отиде, аз просто реших, че трябва да приключа с това, тъй като и съпругът ми беше доста болен, трябваше да обърна и на него внимание. А и както беше казал някой – миналото е тресавище, в което можеш да изчезнеш ако навреме не излезеш от него.

Излиза, че сте силна жена, въпреки че както казахте, поетът е създаден от тънка материя?
Така се оказа, на аз не го знаех докато не ми се наложи. Поетът е направен от тънка материя, но моят човешки характер е изглежда от здрава материя. Аз съм момиче от Сливен и не се давам без бой, както обичам да казвам. И в моя хайдушки град имаше много силен дух на борбеност, пък и аз съм такъв тип човек – витален, който не се предава, който смята, че да се отпуснеш е разкош, който не можеш да си позволиш.

Кое е най-ценното, което запазихте от сина ви и от съпруга ви?
Различни   са нещата. Съпругът ми сякаш е все още с мен. Аз енергийно го усещам, усещам неговата подкрепа, неговото присъствие. Странно, но аз открих нещо, което не знаех – истинската любов, каквато беше нашата не свършва, тя не отминава. Него го няма вече повече от три години, а аз с изненада установявам, че продължавам да го обичам точно по същия начин като в първите дни на нашите срещи. Това е много вълнуващо откритие за мен. Синът ми не можеше да говори и ние с него водехме един безмълвен диалог. Той реагираше на всичко и всичко разбираше и издаваше едни много странни звуци, които напомняха някакви звуци на птица. Особено звуците му на радост бяха много странни. Известно време след като той си отиде, аз веднъж в момент на радост издадох такъв един звук като неговите. Казвам си, че той толкова много неща е вградил в мен, той, който нямаше никакви поводи да се радва, всъщност ми остави един звук, чрез който аз да се радвам. А и много други неща, той ме научи на много неща.

Казахте за Багряна, че е била щастлива като поет, но не толкова като човек, дали пък тази истина не важи и за вас в някаква степен?
Аз се смятам за много щастлива жена, защото съм имала голямата любов в живота си. Аз знам колко много хора живеят без въобще да са обичали и да са били обичани в този живот. А аз съм имала 30 години една невероятна любов с невероятен човек. Какво повече мога да искам?!