Начало Общество Преди 169 години Христо Ботев се ражда, но не умира

Преди 169 години Христо Ботев се ражда, но не умира

СПОДЕЛИ
Христо Ботев Сн. vrabchev.com
Христо Ботев Сн. vrabchev.com
Христо Ботев
Сн. vrabchev.com

Стане ли дума за Христо Ботев, в съзнанието ни неволно се появяват контурите на кораба „Радецки” и гърмежите под връх „Вола”. Има защо. Подвигът на войводата безспорно е един от най-величавите в българската история, а датата на неговата смърт събира като в пантеон паметта на хилядите знайни и незнайни родолюбци, положили костите си пред олтара на майка България.

Шести януари, денят на рождението на поета обаче, като че ли подминаваме мимоходом. Сякаш нищо не се е случило. Сякаш без Витлеем би била възможна Голготата, възкресила България. А заслепени от величието на Ботева смърт, ние, потомците му, много рядко се питаме как се е стигнало до нея. И още по-малко – какво се крие в краткия житейски отрязък между 1848-а и 1876-а.
Знамението „Ботев” проблясва като че ли още със самото му раждане. Случайно или не, малкият Христо проплаква не къде да е, а в една от класните стаи на калоферското училище, приютено тогава в пристройка към църквата „Св. Успение Богородично”. А пък тя, въздигната от брациговски майстори върху руините на вековен християнски храм, случайно или не е осветена само няколко месеца по-късно – сякаш специално, за да осени със светото кръщение най-видния измежду калоферски младенци.

Оттук нататък като безметежни за бъдещия титан на българската история могат да се посочат само детските му години. А вероятно и те не са били точно такива, защото натрупаната в тях любов към отечеството и гняв към поробителя избухват вулканично още със съзряването на бъдещия бунтовник. Биографията му е известна и няма нужда от преповторения, но един поглед към глъбините на огнедишащата му душа, никога не би бил излишен. Най-малкото, защото има върху какво да се замислим.

Ако би бил благоразумен така, както сме ние днес, Христо Ботев най-вероятно би избрал бащиното си поприще. То би му осигурило прилични доходи, спокоен живот и дълголетие в подножието на най-красивия кът от Балкана. Стига да се бе примирил с хомота, притиснал шията на българина – пак по начина, по който се примиряваме и сега.

Дилема за него обаче не е съществувала и той се втурва с все сила по другия път – славния, но страшния. Възпетият. Известният, но в голямата си степен – непознат за всинца ни.

s1_dsc2737

А какво е получил буйният младеж в замяна? Отговорът на този въпрос може да се побере в три думи – мъки, страдания и терзания. Толкова силни и толкова нечовешки, че друг освен него едва ли би могъл да ги понесе.

Нека не забравяме, че приживе поетът съвсем не е бил окичен с ореола, поставен му от потомците. И то не веднага след Освобождението. Напротив. Дори министърът на просвещението, който е трябвало да утвърди първия христоматиен учебник на някогашните училища, съзирайки името на Ботев сред предложените за изучаване автори е възкликнал: „Как! И тоя хаирсъзин ли?”.
Хаирсъзин и нехранимайка – с тази си слава е бил принуден да преживява войводата до края на дните си. А същото време и да се изправя сам срещу всички псевдопатриоти, които се зъбят на тирана, но само докато върлуват из механите на Букурещ и Браила. „А вий, вий сте идиоти!” – крещи духът му, отчаян от безсилието си да раздвижи робските душици. И още – да се опълчва, отново сам срещу всичките тогавашни всепризнати авторитети, заели се с народното дело, но проповядващи като единствено средство за освобождението само църковната независимост, смирената еволюция и просвещението. „Да – възроптава гневно бъдещият герой – просвещение! Но след петдесет години народът ни ще бъде народ от просяци!”.

Апогеят на неговото болезнено отчаяние обаче настъпва през 1875-а, когато е обвинен в кражба на пари, които се очаквало да донесе като помощи от българите в Одеса. И не само обвинен, но и брутално нападнат в печатницата си, за да бъде линчуван, та дори и дори убит. Обруган и неразбран, той напуска БРЦК и изрича клетва, че никога повече няма да служи на България.
До колко е спазил това си спазмено вричане, знаем прекрасно. Само броени месеци по-късно гордият войвода стъпва на палубата на „Радецки”, откъдето пише прословутото писмо до Венета: „…И знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе!”.

Няма съмнение, доказано е с делото му, че и себе си той е обичал после Отечеството. Съществуват предположения, че още преди да достигнат Козлодуй, войводата е получил писмо с предупреждение за краха на въстанието и за обречеността на последната му мисия. Въпреки това обаче той слиза на българския бряг, за да се сблъска с… отчайващото овчедушие на народа си. И пак не побягва! Защото „тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!”.
Няма две мнения – Христо Ботев отдавна се е превърнал в знаме на българския народ, а неговите портрети кичат не един и не два от кабинетите на днешните управляващи. Проблемът е, че те просто са ги загърбили. Защото ако се вглеждаха в образа му поне от време на време, би трябвало да се досещат как се обича Отечеството и как се служи на народа му.

Димитър Дънеков