Начало Здраве Психологът Дарина Дечева: Проблемът с насилието в детските градини е сериозен. Крайно...

Психологът Дарина Дечева: Проблемът с насилието в детските градини е сериозен. Крайно сериозен

СПОДЕЛИ
restorant

След поредния ужасяващ запис от детска градина, който възмути обществото преди дни, на дневен ред отново е темата за насилието. И не какво да е насилие, а това над деца в съвсем крехка възраст. А в ролята на насилник е онзи, който би трябвало да държи малката ръчичка и да показва, да учи. С любов и търпение. Как едно невръстно хлапе реагира на агресията от страна на своята учителка в детската градина? Какво се случва в главицата му? И можем ли да разпознаем някои от признаците на това, че детето е обект на насилие в детската градина? Сигурна съм, че повечето от родителите на малчугани в предучилищна възраст са си задавали тези, а и много други въпроси. Затова ПИА потърси мнението на специалиста. 

Дарина Дечева е магистър по психология. Позитивен психотерапевт и треньор по групово-динамичен тренинг. В момента е в следдипломна обучителна програма по позитивна психодинамична психотерапия за детето и неговите родители към ДППБ. Провежда психологично консултиране и психотерапия на деца, юноши и семейства, възрастни, стари хора.  
Един от проектите ѝ е студиото за психотерапия „Вътрешната стая“.

Здравейте, госпожо Дечeва. Нека започнем с първия въпрос. Осъзнават ли децата какво им се случва и склонни ли са да споделят с родителите си преживяното?

Живото общуване в детска възраст е контекстът, в който възниква, складира се и се развива социалното поведение на детето. Децата в началото не знаят, те идват тук, за да учат. А най-напред научават през опита на другия. Когато базовите им знания за сигурност, спокойствие и обич са нарушени или се видоизменят под натиска на средата, те се объркват и започват да се страхуват. Тогава на помощ идват защитните механизми. Те представляват онази специфична регулаторна система за стабилизиране на личността, насочена към отстраняване чувството на тревога, свързано с осъзнаване на конфликта и състоянието на неудовлетвореност. Механизмът на психологичната защита винаги е адаптивен и се активизира в условията на стрес.
Функции на психологичната защита са да обезпечават безсъзнателната компенсация за неспособността на детето да контролира ефективно комуникативните ситуации, да обезпечават въображаемото достижение до потребностите, да отслабват стреса и тревогата и да съхраняват стабилността на самооценка. Представете си едно дете, на което всеки ден учителката му повтаря колко е малоумно, как се държи като животно, че иска да го смачка и т.н. Как мислите, че се чувства това дете? На първо място – уплашено. После – объркано, защото е получило противоречиви послания. От една страна родителите му го гушкат, наричат го с умалителни имена, показват му с това, че е значимо, че заслужава цялата им обич, че е добро. От друга страна – някой го нарича животно. То не разбира защо един път е добро, а друг път е лошо. Детето е прекалено малко, за да може самò да реши този проблем, това е огромно за неговата представа противоречие. Освен това конфликтът на лоялността се проявява в пълна степен при децата – да издаде ли учителката, ами ако го направи дали ще продължава да е добро, а ако не направи онова, което мама и татко му казват да направи, ще спрат ли да го обичат. И справянето с всичко това идва като естествена реакция – на тялото, или като действие на детето в отговор на прекалените изисквания на средата.

Как да разберем дали детето ни има проблем в детската градина, която посещава?

Два са начините, чрез които децата ни „показват“, че имат незадоволени потребности, конфликти и затруднения в средата – чрез соматизация, т.е. чрез телесен симптом, и чрез поведение. Ако детето има трудности в общуването, ако към него е проявено насилие, ако се е случило нещо, което то не разбира, на помощ му идва тялото. Тялото „говори“ вместо него. Зачестилите болки в коремчето без никаква причина, главоболие, внезапна температура, отново без повод – всичко това показва, че тялото помага на детето да се справи с трудното отвън. Тялото знае най-добре какво е безопасно за него и когато напрежението отвън стане непоносимо за детското възприятие, се включва на режим „аларма“. Така го защитава. Най-малкото – тези симптоми ще накарат родителите да оставят детето вкъщи. Така „скритата полза“ от симптома е, че детето избягва сблъсъка с трудното за него – „Няма да ходя на детската градина, защото там ме бият!“. И така детето получава онова, което в действителност иска – грижа, топлина, милувка. Така работи тялото – „говори“ ни чрез симптома. Сякаш коремчето боли, защото е „глътнало“ нещо, което не може да преработи. Сякаш главичката боли, защото от нея се изискват неща, които тя не разбира. Сякаш бузките пламват, защото има спомен за нещо „горещо“, за нещо, което пари отвън. И детето се ядосва, страхува, срамува – все емоции, които не умее да преработва още. И ги трупа в тялото си. Тялото на детето сякаш ни казва „Виж ме, имам нещо да ти кажа!“, вместо него.
Като поведенчески реакции най-честите проявления при децата са в неспособности и затруднения в общуването, неспособности за справянето с конфликти, трудности в адаптацията като следствие на трудности в семейството, на насилие в него или в средата. Касаят все широк спектър явления, отнесени към разстроено, нарушено, неблагополучно, дискомфортно, неефективно общуване – водят до деструкции в поведението, конфликти, отказ от общуване и тревожност, опозиционни поведения, агресивно поведение, имитация, касаят емоции и чувства като срам и вина, ниска самооценка и др. Тогава отново поведението е този сигнал, който ни подсказва, че нещо става, нещо има, детето ни „крещи“ през поведението „Виж това! Тук ми е трудно! Това ме плаши!“. Когато работя с деца, слушам не само тях, „слушам“ и телата им. Долавям и думите им, останали недоизказани или неволно подхвърлени. Опозицията обикновено е израз на „Искам да ме зачетеш!“ и е следствие на игнориране на нуждите на детето, прекалени претенции към него, непосилни изисквания, несъизмерими със способностите му. Опозицията обикновено провокира детските фантазии, в които то се чувства успешно и значимо. Имитацията също е форма на поведение. Детето обикновено имитира силен възрастен, имитира поведението, сляпо подражава на невербалните и вербалните му реакции. Агресията най-често е израз на „Виж ме! Чуй ме!“ и обикновено се свързва с нуждата от внимание, да ме видят, да ме зачетат. Но нека не забравяме и най-важното – децата са огледала. На модели, на поведения, на емоции. Ако слагането на записващо устройство в детската му раничка е нещо, с което ще се стигне до истината и до защитата му в представата на родителите, онова, което детето научава по този начин е, че това е правилното, че само така се стига до истината, че друг начин няма. И тук искам да направя едно уточнение – отхвърлям насилието във всичките му форми, категорично. Но искам да помоля всеки един от нас за момент да си представи какво е в главата на едно дете точно в такъв момент – от една страна има една лоша учителка, която го бие. От другата – слагат му едно нещо в раничката и го карат да си мълчи за него. Представяте ли си големината на този конфликт за детската психика? То не може да носи такъв голям товар. И изработва своите механизми да се справя. Понякога – невидими дори за родителите. И с това искам да кажа само, че проблемът с насилието в детските градини е сериозен. Наистина сериозен. Крайно сериозен. Там е наложително да влязат специалисти по детска психология, подчертавам – специалисти. Но да работят постоянно и с децата, и с родителите, и с персонала. Проблем наистина има, но той е и на трите нива. И за мен е неразбираемо твърдението, че няма достатъчно персонал и бройката на психолога в повечето случаи е излишна. Тя е задължителна. И не се решава на местно ниво, следва да е държавна политика.

Решние ли е въвеждането на психотестове за педагозите?

Не мисля, че психотестовете ще решат проблема, откровена съм. Просто, защото за мен той не е на тази плоскост, на която се търси. Проблемът тръгва още от системата на образованието, в частност на висшето образование. В момента за базови специалности като „Педагогика“, балът за влизане е безобразно, унизително нисък. Какво да очакваме от човек, който влиза да учи „Педагогика“ с оценка 3,00? Като мотивация, като стремеж да се самообучава и усъвършенства, да търси, да е креативен, да е толерантен, със силен дух и здрава психика, за когото трудностите да не са причина за отчаяние и невротичност? Представяте ли си един млад човек, който дори не се е явявал на изпити, а влиза в специалност „Педагогика“ с резултат от матурата, който е 3,50? Каква мотивация за работа с деца ще има? Защото има такива балове и то в редица български университети. Навремето най-личните хора в едно населено място са били попът, кметът и даскалът. Баща ми и до ден днешен носи това име с чест – Даскала. За специалности, които спомагат за изграждането на личността като „Педагогика“, „Медицина“, „Психология“, за такива, в които здравето на човека, физическо и душевно, е отговорност, следва да има известна елитарност. Това мисля аз. Защото за един мотивиран да работи точно това човек, високият бал и тежките изпити не могат да бъдат пречка. И той ще формира базовите способности да дава най-доброто от себе си, да е отговорен, да е толерантен, да е креативен още на студентската скамейка. Не мисля, че психотестовете след това ще решат проблема. В известна степен доброто, здравото образование, може да изиграе ролята на превенция на подобен род действия. Но здравото образование и като възпитание – в семейството. Освен това има и един друг момент, който се изпуска деликатно – за ролята на родителите във възпитанието. Замисляли ли сте се колко от тях биха се подложили също на психотест за родители? И колко биха го издържали? Защото успешното родителство не е дарба по рождение, то е процес. Децата са тези, които повтарят моделите на поведение – у дома, в социума.
Насилието е продукт на обществените отношения, но и на отношенията вътре в семейството. И аз не го толерирам в нито една форма – и като насилие от страна на педагогически персонал, и като насилие от страна на родител, и като насилие към другия изобщо. Големият потърпевш във всичките случаи е детето.
И ако не беше страшно, щеше да е тъжно.
Но е страшно.

– Благодаря Ви!