Диляна Ценова
Растат поколения индивидуалисти, втренчени в екрана. А като се добавят родителските амбиции…
Една сутрин ни се случи с детето да се успим, за малко да закъснее за училище, горкото. Скочихме в обувките и спряхме такси. Попаднахме на приветлив и разговорлив шофьор: “Аз возя всяка сутрин едни деца, ама по-рано.”
Масова практика било таксита да возят ученици: “Събират се по 2-3 от един квартал, делят си сметката и им излиза евтино.” Отначало звучеше бодро, клиентите му били много добри деца, две в V и едно в VI клас, възпитани, сладки. Споделяли му, вече им знаел наизуст приятелчетата, учителките, коя е гадна и коя е готина.
По едно време обаче в гласа му взе да се усеща напрежение. И понеже се заредиха червени светофари, реши да отпуши тапата: “Начи,
адски ме е яд
на тия родители, направо ми иде да им шибна по един шамар, честно ви казвам…”
Оказа се, че трите деца, които кара, са под жесток натиск, целият им живот се обуславял от оценките. “Всеки ден затъват в депресия пред очите ми, разбирате ли”, възмути се шофьорът.
По-малките ходели на частни курсове по математика в събота и в неделя, за да наваксат с високите критерии на престижното си училище, а големият – и на български, защото се готвел за матури догодина. “В седем без двайсет ги качвам, госпожо, и те вече са съсипани. Учили до 23-24 ч, спи им се, та две не виждат, все треперят, защото ги чакат пак тестове. Няма игри, няма нищо. Какви са тия родители?…” Шофьорът се зачерви от бяс, ако беше чайник, щеше да се разсвири. Акълът не му побираше как може да тормозиш така собствената плът и кръв, все едно никога не си бил дете. “Ходят за по час на футбол и тенис, останалото са само уроци. И по английски, и по не знам си кво…” Замислих се – какъв необичаен контраст! Сблъсъкът на един таксиметров шофьор с амбициите на съвременното основно образование. Отстрани
неистовото
драпане за
оценки
наистина изглежда мракобесно.
Не че високите резултати по български и математика не са важни, напротив. Рейтингите на училищата се формират от матурите след IV и VII клас, колкото по-напред са в класацията, толкова повече престиж трупат и родителите се изтрепват за тях. От друга страна, доброто представяне по български и математика дава шанс за по-качествено гимназиално образование.
Така сме научени да възприемаме нещата от социализма: искаш в езикова или в класическата? Значи трябва да си скъсаш задника от учене. Ако не, отиваш в кварталната или най-много в техникум, а майка ти примирено казва: “Абе, няма да излезе нищо от него, жив и здрав да е!”. Само дето децата вече не са същите,
времето на
Таралежите
е изгубено
безвъзвратно
Историите на Братя Мормареви за хлапета, които дружно си играят из квартала, карат колела, любопитстват, бърборят, правят свои общества и опознават света, ги има само в Златния фонд на БНТ и в библиотеките.
Днес отглеждаме друг човешки вид. Растат поколения индивидуалисти втренчени в екрани, страдащи от все по-малко свободно време, свобода и личен живот. Децата излизат навсякъде с придружител, играят в паркове, клубове и молове под зоркия поглед на баби, майки и бавачки, ако имат мерак, ги водят на спорт, танци или кръжок. Ако не, си седят вкъщи пред таблета.
Няма ключ на врата, самостоятелно развитие на личността, нито сблъсъци с различни култури и съзнания. Няма и обяснение защо българското основно училище още е в социалистическото вцепенение и не влиза в синхрон с учениците си.
Какво ще им стане на българския и математиката, ако бъдат поднесени по забавен и привлекателен начин? Толкова ли е трудно да направиш ученето за децата приятно?
Фиксацията върху отличните оценки промива мозъците на родители и учители. До такава степен, че според някои медалите и грамотите от математически състезания са стимул за учениците между 7 и 14 години. Най-сериозно го твърдят и от сутрин до вечер внушават на клетите създания, че максималният брой точки от турнира “Иван Салабашев” е едва ли не оскар за главна роля. В ред ли сте, бе?
Ако в нашето детство ни бяха затворили вкъщи и ни караха само да учим, никога нямаше да изпитаме удоволствието от катеренето по дървета и преяждането със зелени джанки. Никой от активните днешни гласоподаватели нямаше да е хващал попова лъжичка в буркан и да е мечтал да отгледа свои собствени жаби.
Щяхме да станем достойни представители на
нация от
свръхграмотни
комплексари,
социопати и серийни убийци.
Добре, че тук-там вече се появяват малки модерни частни училища, адаптирани към съвременното дете. Предлагат по-гъвкави програми, включващи разнообразни предмети дори за най-малките, опитват се да провокират интересите им, разширяват общата им култура и да им помогнат да намерят призванието си. Дават им например да разглобят компютър с отвертка, изчисляват на колко години ще са сега, ако живееха на Марс, възпроизвеждат дъждовен облак в лабораторни условия, такива неща. Българският и математиката няма да им избягат, но поне с желание стават за училище.
Английският математик и философ Алфред Норт Уайтхед, дал тласък в развитието на редица науки като екологията, теологията, физиката, биологията, икономиката и психологията, ни е оставил една съвсем проста и отрезвяваща мисъл: “В края на краищата детето е наследник на многовековна цивилизация и ще бъде глупаво да го оставим да блуждае по интелектуалния лабиринт на човека от ледниковата епоха.”
Източник: 24 часа
