Те навлизат в душата ви тихо!

Любка Пъкова

Вчера беше международния ден на книгата. Забързана в ежедневните си дела, за мой срам, забравих. Реших да напиша един поздрав с извинение, но изведнъж ми „просветна”. Не съм забравила. Ние, българите си имаме свой ден. Ако си направя експеримента да попитам десетина души кой е денят на книгата, знам какъв отговор ще получа – 24 май. И няма да съм изненадана, така ще отговоря и аз. Не си търся извинение, напротив, гордея се! Не всеки народ може да се похвали със свой ден на буквите. Освен това, ние неизменно свързваме празника на буквите с писаното слово. Древната българска традиция отдавна е изградила неразривна връзка между тях. Та вчера, без да търся някаква символика, бях купила книга за наш семеен приятел. Срещаме се, даваме му книгата и завързваме разговор за едно очаквано, ново заглавие. Някакъв мъж, типично по нашенски, стои отстрани и ни слуша. Естествено, пак по нашенски, се намесва в разговора: „Хартиена книга ли? Вие в кой век живеете? Изсякохте горите с тези книги!”. Аз рядко изпадам в ситуация, в която не мога да се защитя, по-вярно ще бъде да кажа, че реагирам бурно. Вчера обаче, загубих целия си дар слово, нещо ме стисна в гърлото и думичка не можах да изрека. Някакъв случаен мъж обиди жестоко малката страст на моя живот, обиди книгата. Как да обясня „прозореца към света” на някой, който го възприема като лист хартия? Как да защитя тези страници, които ме извеждат от сивата реалност и дръзко ме отнасят в необятния свят на мечтателите? Този път замълчах, останах безмълвна като книгите. Те не говорят, те навлизат в душата ви тихо и завинаги променят посоката на вашия път. В един миг са най-тежкия ви съдник, в друг най-мъдрия ви учител, винаги завладяващи, безпристрастни и носещи истини. Ако ги допуснете… Жестоката истина за днешния ден е, че много малко останаха четящите хора. Четящи не сайтове, статии и електронни послания, четящите книги. Твърде малко са тези, които знаят пътя към библиотеката, още по-малко, които имат такава у дома. Знам, знам, по-модерно е да имаш „плазма”. Но тя е просто лишен от смисъл реквизит, странен и ефимерен символ на социален престиж в изпразненото ни от ценности съвремие. Тя никога няма да замести спокойната вечер в удобния стол с разтворена в скута ви книга. Не знам как и защо, но вчера чух един непознат да казва,че книгите са унищожили горите ни. Не, книгите имат друга сила и тя винаги е градивна. Някой обаче, системно унищожава душите ни!