Защото сме платили! Защото сме потомци на герои и сираци…

Любка Пъкова

В Долна махала, на стената на Хаджисимеоновата къща и до ден днешен стои малка и скромна плоча. На нея с няколко думи за паметта на поколенията е отбелязано, че на това място Стоян Пъков и Рад Клисаря са отбранявали укритите в къщата жени и деца по време на Априлското въстание. Днес, с малко повече думи искам да ви разкажа за самоотвержения подвиг на единия от тях.

Стоян Пъков бил стотник, преведено на днешен език отговарял за сто въстаници. Едър и снажен мъж, с буен нрав и топли, красиви очи, той бил безрезервно предан на идеята за освобождението на България. В разгара на боевете в Панагюрище, зад високите зидове на Хаджисимеоновата къща десетки жени и деца търсят своето спасение от кланетата. Стоян Пъков заедно със своя съратник, заема позиция в къщата и започва люта битка с турската войска. По разказа, които съм чувала, единият излизал и събирал оръжията и мунициите на убитите турци, докато другия стрелял. И така цял ден. Стотиците турци така и не успели да направят пробив. Разказът твърди, че Стоян Пъков убива двадесет и четири турски войници и един мюдюрин. Ядосан, привечер пашата дава нареждане да докарат топ и да разрушат къщата. Така и станало. Но преди това, под прикритието на здрача, двамата смелчаци успяват да прикрият бягството на всички укрити. Жените и децата се оттеглят по поречието на реката. Данни за жертви няма. Освен бранителите. От къщата те успяват за избягат преди да бъде разрушена. Стоян Пъков се крие няколко дни в околността на с.Синджирли, днес с.Веригово, докато едно овчарче не го предава. Изпращат потеря, обграждат го и го посичат. Десетки срещу един… Вярното му куче смъква окървавения елек и се прибира у дома, за да занесе на близките ужасната вест. Така частица от един забележителен мъж завинаги остава на мястото, на което никога не се завръща. Мястото, на което имам честта да живея днес.
Стоян Пъков умира на 42 години и оставя след себе си съпруга, двама сина и може би дъщери. Захари Стоянов с едно изречение записва завинаги неговата смелост в златните страници на българската история: „Ако тия комити имаха двадесят души такива юнаци (като Пъкова и Клисаря) – казал Хафуз паша, според разказванието на предателя Ненко Балдевченина, – то ние не можехме влезе така лесно в това московско село.“
Не претендирам за точност на фактите, а и не съм сигурна, че е нужно. Те са преплетени с мъчителната болка на семейната памет и са създали легенда. За безстрашния мъж пожертвал всичко в името на свободата.
Именно тази история беше първата, която научих в новия си дом. Това е историята, с която израсна и нашата дъщеря. Това е нашата и вашата история. Всеки панагюрски дом си има такава. И всеки дом я пази като свещена и тъжна реликва. Днес всички ще си я разкажем отново и отново в душите ни ще бушуват благодарност и гняв. И за пореден път привечер всички ще се съберем в тишината на скърбящия площад. Да помълчим, да си припомним и да се преклоним. Отново. Както всяка година. И отново ще коленичим, и отново ще усетим онази тягостна и горда вибрация във въздуха над нас. Защото сме платили! Защото сме потомци на герои и сираци… Защото свободата пулсира в кръвта ни и в кръвта на децата ни със същата сила и воля вече 138 години. И днешния ден е нашия сбъднат техен ден!
Уважаеми съграждани, Панагюрци,
зарята-проверка започва!
В името на героите дали живота в битките за свободата на България по време на Априлското въстание!
На колене!