Назаем от „Стандарт“: Генка Шикерова: Разгневих се на своя учителка, която не поиска да целуне циганче

Нова телевизия е единствената бг медия, която изпрати екип в Турция, за да разкаже за действителността в южната ни съседка извън официалната пропаганда. Какви са истинските настроения на хората там, колко силен е страхът от властта, защо има разделение на обществото? Можем ли да говорим за свобода на словото и печата – всичко това ще разберем от репортажите на Генка Шикерова и оператора Емил Александров утре от 19.30 часа. Ще гледаме и и непоказвани до този момент у нас кадри за репресиите в Турция. За първи път българските зрители ще чуят едно към едно разкази на уволнени учители. Ще усетят шока на родители и преподаватели, които са в стрес от от сериозното налагане на религията в светските училища. Бащата на кадет, арестуван след преврата, разкрива странната поредица от събития в същия този ден.

„В момента в Турция е почти невъзможно да намериш човек, с когото да говориш без притеснения. Трябваше да се въоръжим с много търпение, да използваме целия си опит и умения в подобни ситуации, за да спечелим доверието на хората. Въпреки че често съм попадала в центъра на горещи новинарски събития, този път страхът, завладял всички, истински ме порази. Един от хората, с които говорихме, искаше да се срещнем на място, което е достатъчно отдалечено от дома му, за да не бъде видян с нас. Планираната ни среща с журналист се промени няколко пъти, защото часове преди да направим интервюто, закриха телевизията“, разкрива Генка Шикерова. Ето какво още сподели тя пред „Стандарт“ за живота и кариерата си.

– Генка, какво ви шокира най-много в Турция – извън кадрите и разговорите, които зрителите ще видят и чуят във филма ви?

– Не мисля, че шок би била точната дума в случая. По-скоро ме притеснява факта, че малко се говори за случващото се в Турция, че има примирение с репресиите там. Че се мълчи пред насилието. Оставаш с впечатлението, че е сключена сделка – правете си, каквото искате у вас, само дръжте мигрантите да не влизат в Европа.Истанбул e различен. Говоря като усещане Първото нещо, което ми направи впечатление сега, бяха многото национални флагове по улиците, къщите, заведенията… Навсякъде. Винаги ги е имало. Но след опита за преврат те обгръщат отвсякъде. Второто нещо бяха забрадките. Не говоря като човек, който е фиксиран в облеклото на жените в мюсюлманския свят – но те никога не са били толкова много. И не само забрадки, а жени в черно, с изцяло скрити лица. И другото – звукът от джамиите. Пронизващ. Човекът, който ни помагаше, ми обясни, че не си внушавам всичко това. Че наистина това е така – знамената са повече, изчезналите женски лица също, а след 15 юли звукът от джамиите е увеличен. Иначе на повърхността животът там си тече така, както и преди. За това, което се случва в югоизточна Турция, не се говори. Хората, които се противопоставят на насилието там, биват обвинявани за връзки с ПКК. Има много малко журналистически материали, които показват прочистването на селата. Кадрите са като от война. Запомних мъртвите животни по улицата. Навсякъде крави, овце, кози, кокошки. И зловещото значение на това послание. Умирайте! За хората, които живеят в тези бедни райони на Турция, домашните животни са всичко. Убивайки ги съвсем целенасочено, военните ясно казват: „Това е и вашият край. Ние унищожаваме поминъка ви, а с това и вас. Нямате място тук“.

– Доколкото ви беше възможно да се ориентирате, мислите ли, че религията там вече доминира над светската държава – в отношенията, в образованието, в бита…

– Определено религията вече е много сериозен фактор в отношенията между хората. Тя е застъпена в образованието още в началните класове и учителите отчитат това като сериозен проблем. След 15 юли, доколкото разбирам от публикациите в някои турски всекидневници, тя е и част от системата за наемане на работа. Докато бяхме там, се появиха сигнали за учители, които са издържали тестовете за кандидатстване на работа и не са били назначени, защото извън професионалните въпроси са били запитани дали спазват строго поста по време на Рамадана. Правозащитници ни разказаха за случай, в който момиче е било блъскано в градския транспорт, защото не е било облечено достатъчно консервативно. А цифрите, които ни бяха дадени от учителските синдикати са показателни. За седем години броят на религиозните училища в страната се е увеличил с 40 процента, а на учениците в тях с 800 процента. Обясниха ни още, че тези над 1000 училища, които бяха затворени заради връзки с организацията на Гюлен, ще бъдат отворени отново, но като религиозни. Опасенията на част от преподавателите са, че поколението, което израства в момента ще е много по-различно като начин на мислене. Това ще са млади хора със съзнанието за „ние“ и „те“

– Как ни приемат нас, българите – като съседи, като приятели…

– Като двете. Така, както винаги са ни приемали, според мен. На много места, както обикновено, ни печелеха с няколко думи на български. Един ден много се смяхме, когато минавайки покрай голям магазин в центъра на Истанбул, чухме песен на български. Влязохме вътре, за да се убедим, че не ни се струва – и наистина си беше класическа, ритмична българска чалга. Намерихме я по фрази в интернет, за да сме в час с тенденциите.

– Кои са най-драматичните моменти в кариерата ви на разследващ журналист?

– Имам късмета да се срещам с различни личности и да бъда на различни места. Не мога да изведа нещо драматично. Това, което ме тревожи е, че все по-често хората се обръщат към нас като към последна инстанция, като последна възможност. Като към институция, която може да разреши затрудненията им. Давам си сметка, че фокусирането на общественото внимание върху конкретен проблем има значение – но страшното е, че хората вече не вярват в институциите. И има защо.

– Не ви ли е страх да бъдете на горещите точки – чисто по човешки, особено сега, след като вече имате две деца?

– Естествено, че ме е страх.Но ако работя като сервитьорка, мога да падна и да се нарежа с чашите От друга страна в професията ни много често експлоатираме именно страха, за да влияем на зрителите или читателите – страхът, че можем да останем без работа, че ще се разболеем, че ще ни нападнат, ограбят, че губим себе си. Много повече се опитвам да съм реалист и да взимам решения извън влиянието на страха като емоция. Мисля, че работата ми дава именно това – достъп до повече информация, за да си обяснявам сручващото се около мен.

– Кой е най-големият ви провал в професията?

– Не мисля, че съм се докарвала до там.

– Каква е разликата днес, тук и сега в атмосферата, отношенията и „летвата“ в телевизиите в сравнение с времето, в което преди близо 20 години започнахте кариерата си?

– Започнах да се уча на телевизия в Канал 3 преди около 17 години. Хубавото там беше, че можехме да експериментираме и нямахме граници. Опитвахме различни формати и това ни доставяше удоволствие. За времето от тогава до сега се промениха много неща. Промени се техниката, което доведе до промяна на начина на работа. Когато започнах, снимахме на VHS-касети, а сега може да снимаш и с телефон. Излъчването на живо от някъде беше голямо събитие, свързано със сериозна организация. Сега новините се изграждат основно върху директни включвания. Колкото до отношенията – те винаги са били много важни за мен, защото телевизията е екипна работа. Имам късмета винаги да съм част от група хора, които работят здраво и с желание. Така наречената летва си я поставям сама на себе си. Винаги може още.

– Вие сте от Панагюрище – чувствате ли се бунтарка?

– Имам изострено чувство за справедливост. Спомням си как като ученичка написах писмо до учителката ми, защото смятах, че е постъпила нечестно. Какво се случи ли? Няколко деца от класа имаха рожден ден. Едното беше циганче. Тя целуна всичките, с изключение на циганчето. И аз й написах, че това е било несправедливо. Беше анонимно писмо, но не беше трудно да се разбере кой го е авторът. Последва остра реакция от страна на учителката. Но тогава майка ми застана на моя страна Каза ми, че съм постъпила правилно и не бива да се страхувам да казвам това, което мисля.

– Що за птица сте вие извън кадър – бяхте в „Сървайвър“ и „Форд Бояр“: доказвахте се пред себе си или пред някой друг?

– Правя това, което ми е интересно. Не разбирам защо се свързва с някакъв вид доказване. Ако отново ме попитат дали искам да направя нещо подобно, отново бих приела. По отношение на „Сървайвър“ – пред мен стоеше предизвикателството да работя върху нов за българския телевизионен пазар формат. Да се науча как се случват подобен тип предавания. От друга страна имах възможността да изучавам реакциите на хората в изолирана среда, подложени на сериозни физически и психически изпитания. „Форд Бояр“ ми беше мечта, защото обичам игрите и състезанията. Бях гледала предаването като малка и когато ме поканиха да участвам, не можех да повярвам, че ми се случва. Мястото, където се снима „Форд Бояр“ е приказно и приключението си заслужава.

– Къде и как се запознахте с вашия мъж Неделчо?

– На плажа в Лозенец. Тъкмо се бях върнала от „Форд Бояр“ и не можех да ходя. Бях разтегнала сухожилия и последните предавания ги бях изкараха с някакви мазила. Вечерта се събрахме голяма компания пред неговата каравана. В сравнение с мен, Неделчо беше стар караванаджия, а аз си мечтаех да имам собствен кемпер. Разказано така, си е направо брак по сметка.

– Какви наслади ви носи къмпингуването? Разкажете за някое пътешествие.

– Като начало – не се съобразяваме с часове за настаняване и напускане. Старите къмпингари са особена порода хора, с които винаги е удоволствие да общувам. Харесва ми солидарността във всеки момент. Къмпингът е място, където можеш да пуснеш децата и те да играят, да създават приятелства, да се учат да общуват. През лятото ходихме на няколко гръцки острова. Едното от пътуванията беше до Лефкада, след което обявих децата ни за герои. С Неделчо се опитваме да се научим да караме кайт И в Лефкада дъщерите ни се гледаха сами, затворени в кемпера по цял ден. Не можеха да излизат навън, защото духа и ситният пясък те удря доста неприятно, докато си правиш кулички на плажа. Докато влачехме крила по брега и пиехме морето, те бяха в акция „погром“. Тъкмо тогава се сблъсках и с гръцкото здравеопазване и бях впечатлена. На Александра й се спука тъпанчето. Заведохме я в болницата в Лимнос. Приеха ни веднага, не ни поискаха и един лев, а лекарката говореше български.

– До каква степен оставяте дъщерите си да правят, каквото си искат?

– Докато бяха сами в кемпера, те правеха наистина, каквото си искат. И не можех да им се сърдя. Това беше сделката. Ако искам да ми е чисто и подредено, стоя и се занимавам с тях. Иначе, у нас, се опитвам така да организирам нещата, че да сведа до минимум случаите, в които крещя по тях да не пипат едно или друго нещо. Стремя се да им показвам, че четенето на книга е по-интересно от гледането на телевизия. Превърнали сме го в ритуал вечер преди заспиване. Но пък и те са все още във възраст, в която нещата, които искат, не ме притесняват чак толкова.

– От какви женски слабости не можете да се отървете?

– Като се замисля, нямам чак толкова слабости, които биха могли да се определят като женски. Не обичам да обикалям по магазините за дрехи и обувки. Не мога да вися във фризьорски салон или на козметик с часове. Изнервям се. Но пък много се радвам на подаръци.

ВИЗИТКА

Генка Шикерова е над 18 години в професията. Завършила е „Журналистика и масови комуникации“ в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, има редица специализации в страната и чужбина. Започва кариерата си във вестник „Континент“, работи като репортер в Нова, от началото 2001-а влиза в екипа на Би Ти Ви, неотдавна се завърна в Нова. Стихията на Генка е разследващата журналистика. Отразява някои от най-значимите световни събития в горещи и конфликтни зони. Автор е на поредица от въздействащи репортажи и разследвания, а документалният й филм „Бетонни градини“ (2009) й носи сериозно признание. През май на 2016-а Генка Шикерова е отличена с престижните награди за разследваща журналистика на Фондация „Радостина Константинова“ – за репортажите си за завишените цени, на които Агенцията за бежанците купува храната за потърсилите убежище у нас, и разкритията за харченето на държавни пари в Спешната помощ. Последваха бурни реакции в обществото и конкретни мерки – уволнения и последно предупреждение за замесените в скандалните случаи.

Източник standartnews.com