Любка Пъкова
Преди няколко седмици моята баба ми беше на гости. Гледа ме как се разхождам по халат, здраво стиснала чаша кафе и клати доволно глава. Питам я "Какво има, бабо?", а тя от гледната точка на нейните мъдри 89 години ми отговоря /за малко забава ще я цитирам буквално!/: "Гледам та, баба и си викам – то вия сагъ добря си живеете! Одиш си боса, топло ти е, вида и пералната ти пере, и кафето от машината ти върви, турила си манджата в печката, а онова нящо ти мие чиниите, що ви е на вас младите, та се сте недоволни?". Ей, повярвайте, настръхнах… Ами нищо ни няма, поне ако погледнем на нашия живот с нейните очи, с нейните изстрадали една световна война и поне три национални кризи, но още блестящи сини очи. Но само не си помисляйте да и кажете, че е изстрадала, не и в този смисъл! Единствената истинска скръб в нейния живот е смъртта на дядо. Баба не получава висока пенсия, защото се е пенсионирала рано, за да ме отгледа. Днес живее повече от скромно, с малката подкрепа на нашите "висящи манджи". Няма баня и тоалетна, няма топла вода и въпреки всичките ни усилия, не желае да има телевизор. По нашите съвременни стандарти, тя би трябвало да се чувства бедна и нещастна. Ще ви изненадам – изобщо не е така! Тя е най-положително настроеният човек, който познавам. За нея всеки ден е дар, на нея не и пречи нито дъжда, нито адската жега, никога не съм я чувала да се оплаква, че няма пари, даже винаги носи бонбони за децата по улицата. Тя просто е човек, който обича живота си такъв, какъвто е! И с огромно удоволствие разказва за всичките си перипетии… Разказвам ви за баба, защото ме потрисат дебатите, които ни обливат отвсякъде в последните дни. Трябвало ли, не трябвало ли да има висящо кафе, какво стимулирало, какво произлизало, бла-бла-бла! Ами трябва, трябва! Баба, преди бонбоните е раздавала "висяща кърма"! Българите отдавна са въвели тази "висяща" съпричастност към намиращия се в нужда! Големият въпрос днес е – къде са българите, онези истинските? Ами до вас! Те винаги са били там и тихо, и скромно, и с гордо мълчание раздават "висящи" дела.
А баба утре или вдругиден пак ще ми дойде на гости и пак ще донесе усмивка в забързания ми ден. Няма как – тя е моята "висяща" майка! Тя е моето утро в живота и се моля в моята вечер поне малко да приличам на нея!
