Дарина Дечева
Факт – Николай Радулов е творец, дами и господа. И не на годината. Той е творец по правото, което талантът му дава. И не може да бъде вкаран в никакви рамки – най-малкото в рамката „Творец на годината“. Творецът е творец само когато е без рамка. Рамкираш ли го – превръщаш таланта му в наказание. И в услуга на тълпата. Изкуството на Николай е над всяка тълпа. Остане ли сред нея – остава на площада. И все ще се намери кой да го обеси заради едната суета. А аз го искам жив – за да твори. Не само защото ми е приятел, а и защото малко останаха хората като Николай, за които площадите не са сцена за изява, а ешафод. И затова ще го подкрепя, ако откаже наградата, опръскана вече с кал. С калта на думите, на които всеки има право. Но и които ни товарят с отговорност. Отговорността да имаме свои, да заставаме зад тях, да не се крием зад иносказателността на притчите, защото само така е възможно да надраснем егото си дотолкова, че да успеем просто да поздравим някого заради онова, което е направил и прави, вместо да го посочим с пръст, че е неправилният (и некоректен) избор на някого. И кой има правото да твърди кое е правилно и неправилно? Но пък – браво за избора на мястото за сочене! Точно там им е мястото на сочещите пръсти – на площада. Те нямат място в галериите, които приютяват картините (и таланта!) на Николай.
Участвах в избора на „Творец на годината“. Подкрепих твореца и приятеля. И това е моята истина. Не са ми нужни нито тоягите по самара на чуждото магаре, нито да разбирам истината на другите (тя спада към личните категории), нито да преброя целия ориз на света, за да стигна до нея. Вярвам в нея, защото е моя. Но вече съжалявам. Не заради истината си. Съжалявам за това, че Николай сега е на площада. С насочени пръсти срещу него.
Той няма нуждата от признание, за да полети, дами и господа. Той си има криле за това. Крилете, които талантът му е дал. Както и присъдата да няма как да протестира. Защото няма правото да избере дали да го направи, за да се защити поне. Не е достатъчно луд за това. Защото направи ли го – ще падне до положението да отговаря на нападки, да отхвърля кални думи от себе си, да се оправдава, че не стои денонощно пред компютъра, забил нос в брояча на гласовете за него онлайн, да се защитава от думи, думи, думи…
Да защитава правото си да бъде такъв, какъвто е.
Чист.
Той няма нуждата от това, дами и господа. Друг е решил преди него колко да струва чистотата му. А тя струва нито повече, нито по-малко от името, което му е дадено от другия. И целувката по челото. Името, с което сам да избере как да мине през живота си – като катедрала или като цървул. Името, пред което гръмкото „Творец на годината“ няма място, ако ще е аранжирано с кал. Името, което му дава правото да избере с рамката на титлите или с вятъра на достойнството в косите си да живее. И да го носи до края на живота си така.
Аз избирам второто за него. И отново ще го подкрепя, ако реши достойно ли да мине с името си през площада, на път към бесилото. Или да прелети над него.
Въпрос на избор, дами и господа.
И съвест.
И най-вече – оставайки встрани от суетата, амбицията и калта на тълпата.
Грозно е това, което се случва.
Толкова, че да ми стане лично и обидно от цялата история, защото бях част от нея. И само заради това се възползвам от правото си на реплика.
Грозно ми е, че в навечерието на най-светлия за всеки творец български празник – 24 май – вместо да приветстваме с цветя на площада светлия дух на творчеството и творците, ние разпъваме един от тях.
Разпъваме го зад маската на оризищата от истини и „хакерските“ трикове за тяхното изобилие. Независимо, че самото хакерство като категория и семантика възниква много след ориза и истината като такива. И е меко казано нелогично (да не кажа ни в клин, ни в ръкав) да фигурира в смислово и съдържателно отношение на едно ниво с философската категория „притча“. Още по-малкото пък, когато става дума за „Притча за истината“ на не кой да е, а на пророка Зороастър, който не зная по какви причини не е отбелязан като съавтор на въпросния текст. Или поне аз никъде не видях позоваване на името му като източник в текста, озаглавен като разказ. И подписан, но не от него. Но пък извор, достоен за редакция. Не всеки може все пак да се похвали, че заслужава честта да редактира (да не кажа експлоатира) думите на един пророк. Който пък е бил толкова далече от „хакерството“ като същност в Древна Персия, че си е позволил лукса (и невежеството) да използва в оригиналния си текст твърде невзрачната дума „фокус“.
На първосигнално ниво реагирах много бурно, когато прочетох, а аз съм от хората, които и разбират, думите от текста (умишлено не употребявам думата разказ) на неспечелилия кандитат в категорията „Творец на годината“. Разбирам това – за някои вероятно е много важно признанията (и призовете!) да бъдат неизменна част от творческата им биография (и житейска такава). Но за мен е по-важното да си човек, преди това да си творец (за второто не се изисква само напъване и гръб, но и участие на сила свише още в зародиша на живота). Да си човек на деня, на часа, на секундата. И заради това, че съм открила един такъв в лицето на Николай Радулов, ще променя първоначалното си (и първосигнално!) решение да не представя стихосбирката си „Имало и други полети“, на която дизайнер и художник е Николай Радулов, в град Панагюрище.
Градът, в който родих и обичам.
И който създаде нуждата в навечерието на един светъл български празник да свалям калта от лицето на свой приятел.
Безспорно талантлив при това. И също известен извън границите на родния си град.
Ще представя книгата си – защото Николай, а и аз самата, имаме правото и на други полети.
Не само на тези, които ни свързват с изстрелването на върха с помощта на хакерството в един общински конкурс.
Не само защото същата тази община позволи на книгата да види бял свят. И е коректно да й отдам нужното уважение за това, като организирам първото си представяне именно в Панагюрище.
Ще го направя заради себе си и името, зад което не се срамувам да застана. Нито да се подпиша с него под всяка една своя дума. Какво остава пък да го направя под притча. Чужда при това.
Наречете го суета, (само)уважение, високомерност.
За мен е просто достойнство.
Пиша всичкото това не само заради собственото такова, но и заради това на Николай Радулов, дами и господа.
Защото името му е достатъчно чисто, за да има правото да е горе.
И да му помага да лети.
И ако ще говорим иносказателно, е редно да завърша в стилистиката на баснята на Лафонтен за киселото грозде.
Факт.
Дарина Дечева
член на литературен клуб „Виделина“, номинирал Николай Радулов за „Творец на годината“
РОДОСЛОВИЕ
Дарина Дечева
Не мога да ви съдя за това,
че виждате на метър от носа си,
че дебнете за чуждия провал,
а собствената съвест ви е къса.
Не искам да вървим в една бразда
и да говорим редом за поети.
Не искам капка Фотев да раздам
на гръмката ви същност. Извинете!
Не сме си нужни. И не си дължим
ни хляб, ни плач, ни смях, ни общо рамо.
Гримът ви, тъй банално доловим,
тежи. Но не на мен и мойта памет.
На мен ми стига, вдигна ли очи,
да видя – вместо вас, край вас – цветята.
Щастлива ли съм – да ми проличи.
Щастливи ли сте – да ви пратя в ято
слова на радостта, че сте пред мен,
че мога да погаля с длан гърба ви.
Във този миг човек е най-блажен –
щом чуждата победа му отърва.
Не мога да ви съдя. Не и аз.
Аз имам взор небето да обходя,
звездите с Фотев да приспя от раз.
Простете ми – не сме една порода.
__________________________________
* бел.ред.- позицията на Дарина Дечева е публикувана в личния й профил във Фейсбук и е провокирана от избухналите за пореден път скандали около избора на тазгодишния носител на званието "Творец на годината". В една от панагюрските медии бе изказано мнение, че изборът едва ли не е политизиран.
