Любка Пъкова
Дълго мислих как точно да опиша 24-ти май. Много исках да избягам от сухите исторически факти за приноса на Светите братя Кирил и Методий, а още повече исках да пропусна помпозните фрази, с които обикновено са препълнени поздравите за деня на нашата писменост. Исках да пресъздам просто и с букви празника на буквите като усещане. И все нещо ми убягваше. Тогава реших да затворя очи и да си спомня 24-ти май от моето детство. Първият спомен беше за баба, която с огромно търпение сочи буква след буква в един протъркан буквар, после изникна първата ми учителка и изящно изписаната азбука на черната дъска. Естествено, картините – спомени започнаха да препускат. Последваха купища синчец и заевина, от които правехме венци, изгладените бели ризи и червени връзки за манифестацията и милото знаменце с изобразена разтворена книга. Ние обичахме този ден, ние го преживявахме, така ни бяха научили. Последният спомен ме изненада. Баба и дядо, официално облечени, гордо наблюдават как внуците им преминават с класовете си през площада. Това го бях забравила. Сега осъзнавам, че в този ден, за баба и дядо манифестацията беше различна, тя беше парад на бъдещето. С някаква интуитивна прозорливост, те и двамата полуграмотни, бяха образовали всичките си деца и изпитваха особена гордост, когато внуците им един след друг „се записваха в университета”. А манифестацията беше повод отново да повдигнат високо побелелите си глави. Сигурна съм, че това не се е случвало само в моето семейство. В този момент, много от вас, които са на моята възраст или по-големи, ще си кажат „Да, така беше!”. За по-младите, да потвърдя – така беше! Нашите баби и дядовци, а и нашите родители упорито възпитаваха у нас безусловна почит към знанието. Те знаеха, че всичко започва от простото А, Б, В, че това е единствения възможен път напред. Те знаеха, че буквите постилат път и дават идентичност. И го знаеха не от книгите, телевизията или интернет, с които ние толкова сме свикнали. Не, те го носеха в душите си – изстраданата мъдрост на стотици години борба за оцеляване. Те бяха първите ни учители и заедно с имената на Светите братя, от тях научихме и най-ценния си урок – буквите са свещени! Знам, че в днешните дни, превзети от клавиатурата е трудно да пресъздадем историческата стойност на силата, която собствената писменост е дала на нашия народ. Но е историческа истина, че в онези дълги и тъмни години на гнет и безпомощност, нашите баби и дядовци са успели съхранят за нас две наистина свещени неща – вярата и буквите. И с цялата си велика мъдрост са ги свързали неразривно и после са ги превърнали в празник. Те са знаели! Историята на един народ се твори от смелите, предава се в паметта на поколенията, но се пише с букви и се пише от грамотните. А малко народи могат да се похвалят с хилядолетна история, написана със собствените им букви!
Честит празник на Българската писменост!
