Начало Интервюта Дарина Дечева: Обичта към себе си е милост, много милост…

Дарина Дечева: Обичта към себе си е милост, много милост…

СПОДЕЛИ
restorant

Здравей, Дарина! Знаем, че работиш по нова книга…Би ли издала малко информация „от кухнята“ ?

Новата ми книга предстои да излезе през пролетта на следващата година. Работата по нея беше дълъг процес – няколко години. Тежки за мен години и в емоционален, и във физически аспект. В тази книга затворих свои болки, емоции, страхове, но и обич и надежди. Обич към самата мен най-вече. А обичта към себе си е милост, много милост. Периодът на писане беше нелек за мен. Но самият процес по окончателното подреждане на книгата беше занимание светло – по нея работеха чисти и светли хора, хора с чисто и светло отношение към мен и към поезията като цяло. Това ми беше важното. А и то не само омиротворява, но те прави също няколко идеи по-чист. И по-светъл.

Има ли си вече заглавие?

Заглавието ѝ е „Милост“, но всичко друго оставям неоткрехнато, нека запазим елемента на изненадата, защото дори в него има толкова много чистота! Любопитството е емоция, която съдържа в себе си трепета, очакването. А трепетният човек е най-чистосърдечният от всички. Ако не вярвате, погледнете децата – това е най-присъщата им емоция от целия емоционален спектър!

Дарина Дечева е магистър по психология. Позитивен психотерапевт и треньор по групово-динамичен тренинг. През 2014 година открива студио за психотерапия „Вътрешната стая“. През 2009 г. печели първо място в категория „Поезия“ на конкурса за творци от Пазарджишка област, съпътстващ първото връчване на националната литературна награда на името на Милош Зяпков. Носител на наградата „Златен пегас“. Автор е на книгите „Родени през десет“ (в съавторство; 2006), „В съня ми бродиш“ (2007), „Дом от камъш“ (2009), „Педя нощ“ (2010) , „Имало и други полети“(2013) Фотографии: Николай Радулов

Какво е за теб писането?

Писането е творчески процес и като такъв е задължително да е занимание самотно. Подчертавам – самотно, не самостоятелно. И категорично е много, много болезнен процес. Който ви каже, че писането е удоволствие и лекота, не му вярвайте особено. Но е катарзис – категорично! Такъв емоционален взрив те съпътства, такъв заряд от наранени, потиснати, премълчани емоции и такива, от които ти се крещи, такава остра необходимост е да притъпиш болката от живите и разтърсващи те понякога на живот и смърт чувства, че в тези моменти дори се осмеляваш да молиш Господ да си вземе онова, което ти е дал свише като дар. Защото много тежи понякога и за това е нужен не само характер, но и отговорност и чисто физическа издръжливост, за да можеш и да си го носиш този характер. И много сериозна самокритичност, за да не прекрачиш тънката граница хубаво-грозно. Аз не съм имала физическа издръжливост много пъти и затова не съм се радвала тогава на дарбата си да пиша. Защото много добре нося на самокритика, повярвайте. И това е една от добрите ми характерови особености. И не съвсем. Но за сблъсъка с теб самия, с нараненото ти и отхвърлено Аз, с частта от теб, която гори и тлее, със сълзите ти, с яростта ти, със смазващата отговорност на любовта, с чувството на самота във вселенския ѝ мащаб, се иска много енергия и здрава, много здрава кожа. А кожата ни точно в моментите на отхвърляне, пренебрежение, изоставяне, унижение, несправедливости, любов, неразбиране, загуба на хора и смисли и всякакви подобни емоционални травми и сътресения, които най-често те тласкат към белия лист, е по-тънка и от косъм. Но само с такава кожа поемаме сблъсъка с тъмните и необичани части на душата ни, тази кожа е нашият щит, докато си проправяме пътя към най-чистите ни и светли. И е неспокойство, което те кара да търсиш с всички сили начините как единствено да се превържеш и смириш. Тогава се дистанцираш от всичко навън, оставаш само по сърцето си пред белия лист и… пишеш.

И в края на отговора ми на този въпрос ще си позволя да споделя думите на Труман Капоти за дарбата, които съвършено вярно описват какво точно носят на плещите си всички пишещи. Нещо съвсем реално, откровено плашещо, но най-близо до истината. И твърде далеч от идеалистичната представа на мнозина за ангелчета със стрели и лекокрили музи, пърхащи безгрижно около поета и от стих в стих:

„Когато Бог ти даде дарба, той ти дава и камшик. Този камшик е предназначен единствено за самобичуване. Отначало беше много забавно. Престана да бъде забавно, когато открих разликата между хубавото и лошото писане. А след това направих и едно още по-плашещо откритие: този път открих разликата между доброто писане и истинското изкуство. Неуловима, но безжалостна разлика! И тогава бичът се стовари!”

И все пак…защо точно „Милост“ ?

Писането е всичко друго, само не приятно занимание, поне не според  мен, защото определено е занимание на границата на оцеляването, физическо и умствено, в което се чувстваш най-жив отвсякога, но и най-оголен. И не ти остава нищо друго освен да превърнеш ранимостта и беззащитието си в сила, за да продължиш. Тази сила се материализира под формата на стих. Това е едно изключително стресово занимание по мое лично мнение, защото е психически и емоционален, а много често и чисто физически отговор на самите нас – подложени на принуди или натиск – на хората, събитията и обстоятелства отвън. Тези отговори винаги зависят от възприятието, което имаме за натиска, който чувстваме. И за това ни е нужна милостта – някои го наричат дарба, други отговорност, трети – талант. Четвърти – да обичаш себе си. За пети е висшата форма на добродетелта. За мен милостта е милувка – от Господ, ако си вярващ човек. Това е белегът му, че си му мил, свиден. Чисто детското чувство на неотхвърленост, на òбичния… Отношението, ласката… Защото самият корен на думата *милост* е *мил*. Затова за мен писането на поезия е процес на милост. И раждане. Защото раждането е болка, а само болката може да ни принуди да потърсим и милостта. Животът е непрекъсната борба с болката – своя или чужда. И милостта като дума, в която се съдържа отношение, идва при пишещите точно в моментите на „раждане“, когато са сам-сами с белия лист насреща. Изключително за и към тях самите е нужна тогава. Защото тогава ражда душата на човек. А това не бива да става и не може да става на площада. Иначе граничи с патология. И категорично не става всеки месец, че даже не и всяка година. Тогава се скриваш в най-отдалеченото и закътано място на душата си, молиш за съпричастност теб самия, защото други няма и не трябва да има, ставаш с почти прозрачна от тънкост кожа, за да усещаш цялата смазваща острота на болката. Пулсираш, задаваш си въпроси, търсиш отговорите им, луташ се сред непрогледността на смисъла тогава. И за да опази достойството си, в болката човек е наложително да бъде сам.

Твоите стихове са като откровение – влизат под кожата, докосват душата, достигат  сърцето… Има ли някаква тайна „съставка“ истинската поезия?

Не можеш да създаваш поезия, ако емоцията ти не е преживяна лично. Можеш да стихоплетстваш, да редиш стихотворения по конец и на килограм, но докато не преживееш до разтърсване своя или не съпреживееш чужда емоция като собствена, не е поезия. Всичко друго си, но не си поет. Категорична съм, зная. Рязка. Безкомпромисна. Но това е истината. А тя в повечето случаи не може да се преглътне лесно, толкова е голяма. И аз стигнах до нея по трудния начин. Но до истината няма лесен път. Пред белия лист няма как да не си сам и честен, няма как да лъжеш и е немислимо да не си чист и светъл. Иначе е всичко друго, само не и поезия. Поезията е едно от най-елитарните словестни изкуства и заради това, че носи със себе си съкровенността. На нея не ѝ е нужна показност, тя е дълбоко, интимно занимание – и писането ѝ, и четенето са мълчаливи съзерцания по посока на душата.  И докосват всекиго по своему, всеки сам открива там каквото му е нужно. Едни откриват себе си, други откриват надеждата, трети – тишината, спасението, импулсът за собствено движение. Различни са тези съзерцания и затова са мълчаливи, защото е себенамиране, себерефлексия, себеанализ. Себе-то не обича шума, тълпите, мръсните отпечатъци от обувки по душата и влизането без покана там. Себе-то е тихо. Толкова тихо, че да свисти. И който превръща поезията в сергия, в панаир, в арена за лични битки и насилие, не е поет. Поне не за мен.

Какво е да познаваш и владееш силата на думите?

Думите винаги търсят отговорност от всички ни за начина, по който се отнасяме с тях. Винаги! Особено, ако сме ги оставили без надежда. И без правото на избор. Нека не се сърдим, че тогава ще ни зашлевяват през лицето с всичката сила на разочарованието  – то е, защото думите усещат по-добре от нас, когато сме ги насилили. Затова и бягат. И по това си приличат с хората.

Най-малкото, но и най-достойно нещо, което можем да направим за тях в такъв момент, е да ги оставам на мира. За известно време. А понякога  – и завинаги. Те ще ни се отблагодарят, като се завърнат при нас, но под формата на мъдрост. А мъдростта е привилегия на времето. Мир…И всеки трябва да стигне до там сам.

Панагюрци те познават и покрай твоето студио за психотерапия „Вътрешната стая“. Дочухме, че ще местиш практиката си извън Панагюрище…Вярно ли е ?

Да, вярно е. Имам сериозно предложение от институции извън Панагюрище, работещи с деца. Обмислям го отдавна, но вече съм готова с решението си. Имаше много неща, които налагаха отлагането му. А и обученията ми в специализираните програми по детско-юношеска психотерапия към ДППБ и WAPP и към Института по позитивна псохотерапия приключиха успешно за мен и вече имам и енергията, и времето да се посветя изцяло на работата с деца. Децата зареждат, вдъхновяват, те са неизчерпаем източник на импулси за търсене и откриване на нови способности. Ще работя и с възрастни, разбира се. Но искам да се отдам в по-голяма степен на нещо друго. А и човек расте само когато се среща с нови предизвикателства, нали?

 

Ничие стихотворение

Самотата, приятелю,

е едно омагьосано ехо.

Щипка влага във

щипка тъга. И удавен клепач.

Самотата е дума, след

която животът е рехав,

и нахлузва качулка,

омагьосан да бъде

палач.

Самотата, приятелю,

има звук на прободено

птиче.

А земята го храни –по

майчински – с питки от

кал.

Няма равно по себе си

чувство от това да си

ничий.

Няма нищо по-страшно

след него да си пак

оцелял.

Затова ти говоря,

приятелю. Ала то е

магия –

сякаш хвърлено ехо

след светло изпълнени

дни.

Самотата е враг – от

онези, с които се пие.

Самотата е песен на

приятеля с трийсет

пари.

И нахлузва животът,

омагьосан да бъде

циничен,

една тъжна качулка. А

под нея – потоп. И люти.

Не поглеждай нататък, ако нямаш кураж да си ничий.

Самотата е смърт. А във нея най-живият – ти.

***

Черната река

Внезапно дойде. Реката

дойде по-голяма

от тъмна мълва и

надеждите всички

отнесе

на белите хора от

черното село на мама.

Последното синьо в

очите на татко ми, с

песен

потече от горе, от

някъде много нагоре,

където сто птици крепят

синевата дълбока.

Навсякъде кал… А сред

нея, досущ като орис,

две смели пъстърви

– едната от тях едноока.

Тя скочи в ръкава на

татко, надвиснал отгоре

над клони, заплетени в

калната речна вендета.

И даже не мигна. В

окото й, колкото орех,

синееше спомен за

бистрите бързеи, дето

бе толкова чисто, че

Господ замеси пет

хляба.

И тази река бе пътека

към него, нагоре…

Не мигаше рибата.

Толкова смела и слаба,

че татко заплака със

сини сълзи като орех

навън, към реката! И

тъй синевата потече,

че втората риба

безстрашно се шмугна в

ръкава.

А мама донесе пет

хляба от толкоз далече,

че татко порасна до

Господ.

И тъй оттогава.

***

Храбрият оловен войник

на войника в мен и до

мен

Мечтая си за малка

тишина

и да говоря с нея

– като с мама.

Големите отдавна ги

крещя – самичка. В тишините

други няма.

Мечтая си да ѝ разкажа как

заякнах. И света цял

вече нося. И как преди мълчах

– напук, на крак…

Сега – за да живея. Без

въпроси.

Говори ми се. Да, по

принцип знам, но с тишината всеки път

е ново.

Да вляза в нея малка,

като в храм.

И да изляза храбра – от

олово.

Да ѝ разкажа мама как

мълчи

и всичките си думи как

побира във две сълзи. За тези

две очи

мечтая си.

Докато не умирам.

©Дарина Дечева