В историята всичко е възможно и нищо не е необходимо. Казал го е философът Йосиф Левин, а думите му се потвърждават ежедневно.
И така, след, да кажем, 50 години, внуците и правнуците на днешните панагюрци, ще разберат, че е било напълно възможно това, което вчера се случи в Общинския съвет в Панагюрище. А именно – едни цифром и словом 4 (четирима) общински съветници да решат, че ликовете и имената на други четирима, но не съветници, а достойни панагюрци, с безспорен принос към историята и културата, нямат място на стената на славата. Макар че, погледнато в исторически план, в страна, чието Народно събрание три пъти отказва да увеличи мизерната пенсия на вдовицата на Христо Ботев и където Райна Попгеоргиева – Футекова си отива на 61 години, сама, болна и забравена, проявата не непризнателност принципно не е новина.
И тук идва частта с необходимостта. Дали братята Петко, Павел и Михаил Дейкови, както и краеведът, педагог и общественик Атанас Сугарев, които отдавна не са сред нас, имат необходимост от моята, твоята, нашата и вашата оценка и признателност?
Не, това не е въпрос!
Днес, когато качества като честност, трудолюбие и скромност са загубили почти напълно своята стойност, би било чудесно по-често да си припомняме, че в не чак толкова далечното ни минало, преди 70 години, в Панагюрище са живели трима братя – пример за трудолюбие и честност, благодарение на които днес светът знае за Панагюрското златно съкровище. И че в този град преди 120 години се е родил, живял и трудил Атанас Сугарев – общественик, учен, педагог, журналист, краевед и творец. Каквото и да са направили тези четирима панагюрци, те не са го правили с мисълта, че един ден ще им бъде поставена паметна плоча на Мемориалната стена.
Със своите дела те отдавна са гравирали имената си със златни букви в историята и нашата оценка не им е необходима. Необходимост от хора като тях, от примера им и от спомена за тях, имаме ние, днешните – забравящите и самозабравилите се.
И Бог не може да ни помогне, ако не го осъзнаваме.
