Рубриката води Дарина Дечева
Здравей!
Това е Магазинчето, в което има Надежда за всички. И аз не съм Джани Родари, а Дарина. Психолог и позитивен психотерапевт – по душа и желание. За най-недоверчивите допълвам – и по образование.
И така – какво няма да правя тук.
Няма да пиша дълги психологически статии, пълни с тежки, неразбираеми и стряскащи термини. Във всяко едно друго магазинче, в което продават и книги, има специални дълги и високи рафтове, на които пише „Психология“, „Психоанализа“, „Популярна психология“, „Self-Help“ и всичко друго, което ни дойде наум, категоризиращо помощта за самопомощ и отдалечаващо ни от срещата с квалифициран психотерапевт в кабинета му. Временно, разбира се. И незапълващо липсата на надежда в душата ни. А раждането ú е първият импулс за среща с него. Импулс, който постепенно утвърждава истинската помощ за самопомощ – устойчива като път, цел и динамичност. Ориентирана към реалността, действието и резултата, а не към статичното и тежко (само)трупане на информация и (без)полезни знания. И чрез която се превръщаме от четящи и многознаещи дървени философи в простички и практикуващи реалисти.
Няма да чета стихотворения за надеждата, нито ще ги пиша. Не защото не мога и не искам. А защото Джани Родари е направил това отдавна и много по-добре от всеки друг. И от мен включително.
Няма да карам никого да мисли позитивно като един позитивен психолог, какъвто не съм, защото моята специалност е позитивна психотерапия и тя е много далече от позитивизма на позитивните психолози, изразяван под формата на положителност и лековерен устрем към щастието. В същината си позитивната психотерапия определя Positum-а като даденост.
Positum на латински е „действителното“, „наличното“, „цялото“. И като метод тръгва от наличното, действителното у човека и го конфронтира с другата страна на болестта, не толкова видима, но с изключителна важност: функцията ú, нейният смисъл и позитивни аспекти. И категорично НЕ означава положителност като нагласа.
Какво ще правя?
Просто ще остана и ще бъда – тук, до теб. Докато разглеждаш, докато мълчиш. Докато си сам и си нямаш още надежда.
Аз не съм продавач на Надежда. И не продавам надежда.
Аз давам надежда. От надеждата, която имам. Всичката, която имам.
Защото моята надежда вътре в мен пораства наново всеки път, когато давам надежда.
И защото имам надежда – затова.
Надежда, която през годините съм търсила, намирала или съм сътворявала сама под формата на ефективни и лесно приложими простички, но изпитани и работещи методи и техники. Изпитани от мен, от близките хора около мен, от клиентите ми, от приятелите, от терапевти и учители, споделящи и досега опита и знанията си щедро с мен. Споделящи, че има надежда. Надежда, която е намирала мен по най-тъмните ми и страшни пътища. С която са ме дарявали, която съм купувала, която съм виждала, захвърлена на пътя и ненужна някому, но жадуваната капка живот за мен. Която съм изработвала сама с несръчност и плахост, характерна за емоционално незрелия и травмиран безнадежден човек. Надежда, която ми е помагала да се виждам повече, да се търся, да се питам, да се обичам. Да се ценя. И която ме е съпътствала напред по пътя. А той невинаги е бил и ще бъде лесен. Но едно е сигурно – че по-леко се върви с надежда.
Надежда, която подредих грижливо и с любов – да я има и да бъде!
Която ми помага да съм тук и сега.
По рафтовете на магазинчето, в което ти току-що влезе, са подредени всякакви надежди – малки, още по-малки, големи, още по-големи. Има забравени и покрити с прах надежди. Има големи, надути до размерите на пълен с хелий балон надежди, които отлитат толкова бързо, че за миг дори се замисляш надежда ли е било, или въображението ти е рисувало илюзия. Има и надежди, които не са твоите.
Твоята надежда е някъде тук. И те чака. Чака да я потърсиш, да я видиш, да я разпознаеш като твоя, да повярваш в нея и да си тръгнете заедно.
Твоята надежда чака – теб!
Да, теб. Който седиш и поглеждаш плахо и недоверчиво през стъклото.
Ела и влез в магазинчето! Има надежда!
За всички.
Има Надежда – и за теб.
Да се научим да прощаваме/продължаваме
Психолозите, които изучават опрощението, използват едно определение, което малко се различава от мнението на средностатистическия човек от улицата. Според тях е много важно да се разбере какво означава опрощение и какво не означава. Опрощението не е сдобряване – това значи, че не е необходимо то да включва възстановяване на взаимоотношенията с наранилия ни. Нито е равнозначно на помилване, което е правен термин и е нещо, изпълнявано в съдебната система, или пък обединяване, което предполага оправдаване, омаловажаване на проблема. Не е толериране на мъчението или болката – това изцяло изключва нуждата от опрощение. То не означава и извинение, което включва омаловажаване на обстоятелствата или на „основателната причина“ (т.е. „Той направи това под влияние на алкохола“) или отричане на вредата, което загатва за концепцията на Фройд относно потискането или нежеланието да се приеме действителността. „Да простя и да забравя“ е погрешен израз, доколкото опрощението не включва изтриване на спомена за болката. Всъщност истинското опрощение на някого включва само и единствено размисъл за известно време върху вредата, докато забравянето й би направило този процес доста по-труден.
Оксфордският речник на английския език определя прошката като „снемане на всички обвинения и отказване от всякакви претенции за обида или дълг”. Всъщност до голяма (да не кажа в пълна) степен прошката е наложена като термин в религията и като норма в общуването между хората в социума. А личната ми дълбока истина за нея е, че това е най-бързият и лесен начин да останем добри. На това са ни учили още в най-ранната ни възраст – добрите хора винаги прощават, те са великодушни, те остават „над нещата”. Истината е, че можеш да прецениш какви са нещата, само ако си вътре в тях, ако останеш там достатъчно дълго време, за да се очувствиш. И опринадлежиш към нещо или някого. Да размислиш. Да продължиш напред – олекнал от „товара“ на обидата, болката, вината, гнева, несправедливостта, разочарованието.
Прошката е просто приемане. И продължаване. Прошка е, когато не гледаш назад с обвинения, ярост, а със способността да приемеш човека, когото доскоро си отхвърлял. Да приемеш, че е такъв, какъвто е. Прошка е да кажеш с радост за себе си: ”Не, благодаря – радвам се, че мога и без това!” Прошка е да да се отдалечиш, като не забравяш.
Окончателната прошка не означава да се предадем. Просто означава, че не очакваме нищо. Не искаме нищо. Просто преставаме да носим маска, да сме фалшиви. Реагираме само и единствено от гледна точка на собствената ни сигурност. Не изтриваме спомена, а продължаваме. Заминаваме далеч от „там и тогава”. Защото не е едно и също да простиш еднократен процес, или системна злоупотреба. Откъсването на случката от мислите ни, свалянето ѝ от сцената, дистанцията – те носят покоя. А покоят е мир – със себе си и с другите. Покоят е лекота. Твоята собствена.
Да прощаваш на другите помага единствено на теб. Прошката не е да кажеш: „Каквото направи с мен, е ОК за мен.“ Прошката е да отговориш: „Няма да позволя това, което направи с мен, да съсипе моето щастие завинаги“. Това не означава да изтриеш миналото или да забравиш какво се е случило. Това не означава снизхождение или великодушие. Това означава, че освобождаваш негодуванието и болката и вместо това предпочиташ да се поучиш от инцидента и да продължиш напред с живота си. Берт Хелингер дава съвършено различен от общоприетия поглед върху прошката. В книгата си „Скритата симетрия на любовта“ той споделя своя опит за това, което помага на семейните системи и човешките взаимоотношения да процъфтяват:
„…преждевременното помиряване и прошка пречи на конструктивния диалог, когато покрива или отлага конфликт и остава последиците от него на останалите членове на семейството или системата. Това е особено деструктивно, когато този, спрямо когото е било съгрешено, се опитва да освободи съгрешилия от неговата или нейната вина, сякаш жертвите имат тази сила. Когато е необходимо помирение, човекът, срещу когото е съгрешено, не само има право да изисква изкупление, но и задължението да го изисква. И обратно, човекът, който е съгрешил, не само има задължението да носи последствията от своите действия, но също така и правото да го направи.”
Прошката изисква твърде голяма жертва за собственото ни щастие. А собственото ни щастие е път, процес, който ни води единствено към нас самите – не струва ничия жертва. Затова е нужно да размишляваме известно време за вредата. И да вземем решение какво да правим след това.
Да продължим напред и да се освободим от нея, или да останем в оковите ú вечно.
Как да разберете дали сте простили на някого?
Това е факт, когато усетите, че сте преживели промяна в мисленето си, например вашето желание да навредите на този човек е спаднало, а желанието ви да му сторите добро е нараснало. Опрощението е нещо, което вие правите за себе си, а не за човека, който ви е навредил. Неспособността за прошка е свързана с постоянното безпокойство или с мисълта за отмъщение, застой и оставане в ситуацията там и тогава, докато опрощението позволява на личността да продължи напред.
Как да прощаваме? Умеем ли да го правим?
Следващите техники могат да бъдат осъществени с помощта на дневник, писмо или разговор или просто като използвате собственото си въображение. Може да е в уединение, сред природата, вкъщи, в разговор с близък. А може просто да размишлявате тихо и мълчаливо.
1. Оценяване на това, че ти е простено. Преди да можете да простите на някой човек, добро упражнение за начало е да си припомните случаи, когато на самите вас е било простено. Спомнете си ситуация, когато вие сте нанесли вреда на някого. Ако този човек ви е простил, по какъв начин ви го е съобщил и какъв е бил вашият отговор? Защо според вас са направили това? Смятате ли, че са спечелили нещо от това да ви простят? Дали това е било от полза за вас и вашите взаимоотношения с този човек? Това преживяване научи ли ви на нещо или промени ли ви по някакъв начин? И накрая, какво е мнението ви за преживяването в настоящия момент? Това упражнение ще ви помогне да видите ползите от прошката и вероятно ще ви осигури и модел за това как да прощавате.
Друг начин да оцените, че ви е простено, е самите вие да потърсите опрощение. Независимо дали е за минали или за настоящи грешки, напишете едно извинително писмо. Осъзнаването и приемането на факта, че понякога вие сте нарушителят, може да ви помогне да сте съпричастни и да разберете хората, които са сгрешили спрямо вас. А това е важно за постигането на баланса в отношенията. В това писмо опишете пълно и точно какво сте направили (или не сте направили, когато е било необходимо действие) и признайте, че е било погрешно. Опишете точно и подробно вредата, която сте нанесли на другия човек или на взаимоотношенията си с него. Извинете се за това поведение – или директно като кажете „Съжалявам“, или като потвърдите ценността на взаимоотношенията и вашето желание да ги възстановите. Понякога изпращането на такова писмо може да е невъзможно, например, ако вече не общувате с този човек, ако той вече не е между живите, а понякога това може да е неразумно и рисковано. Във всеки случай написването на такова писмо е победа за вас самите.
2. Представете си прошката. Първо, открийте конкретен човек, който според вас се е отнасял зле с вас или ви е обидил. Второ, заемете се с упражнение по въображение, по време, на което то ви помага да изразите съчувствие към виновника или му дарява опрощението ви. Опитът да се почувства съпричастие включва това – да погледнете ситуацията през погледа на виновника и да я чуете през неговите уши, виждайки го като цялостна личност, вместо да съдите за него единствено по лошото му поведение. Даването на опрощение не означава задължително извинение или толериране на погрешно поведение, но то е свързано с опита да се освободите от вашата болка, гняв, омраза и да придобиете една по-доброжелателна и великодушна гледна точка. Докато изпълнявате упражнението, направете усилие да разгледате подробно вашите мисли, чувства, поведение. Например, когато си представяте, че прощавате на баща си, защото ви е изоставил, какво бихте му казали? Какви емоции бихте изпитали и колко силно, а също и в какъв ред? Какъв би бил изразът на лицето ви? Какво физическо усещане би се появило в тялото ви?
3. Напишете прощаващо писмо. Това упражнение включва освобождаването от вашия гняв, горчивина и обвинение, чрез написването, не не и изпращането, на прощаващо писмо на човек, който ви е наранил или обидил. Седнете и размислете кои хора през живота ви са ви наранили или обидили и на кого не сте простили и защо. Дали това преживяване и фактът, че не сте простили, ви е накарало непрекъснато да мислите за този човек или за обстоятелствата на болка и оскърбление? Дали това не ви пречи да се чувствате щастливи, спокойни и освободени от натрапчиви образи и мисли? Ако отговорът е да, би било добре да поработите върху опрощението с този човек. Една от най-добрите стратегии е да напишете прощаващо писмо. В него подробно опишете вредата или обидата, която ви е била нанесена. Пояснете как ви се е отразила тя във времето и как продължава да ви наранява. Обяснете какво бихте искали другият човек да беше направил вместо това. Завършете с категоричното изразяване на прошка и разбиране (например „Сега осъзнавам, че това, което ти направи, беше най-доброто, което можеше да направиш тогава, и ти прощавам“).
4. Практикувайте емпатия. Тя често, но не винаги, включва усещането на симпатия, загриженост, състрадание и дори топлота към този човек. Един начин за практикуване на емпатия в ежедневния ви живот е да забележите кога някой прави нещо, което не разбирате. Опитайте се да разберете какви са мислите, чувствата и целите на този човек. Защо той постъпва точно по този начин?
5. Припишете великодушни мисли на човека, който ви е навредил. Ефективен начин за пораждане на благородни мисли е да напишете такова писмо, което вие бихте искали да получите от наранилия ви в отговор на вашето опрощение към него – ако желаете, едно извинително писмо. Какво обяснение би могъл той да ви предложи за своето поведение? Една от техниките е да си представите, че вие сте били нарушителят точно в същата ситуация и да размислите какво би ви подтикнало да навредите на някого и дали очаквате да ви простят. Съгласни ли сте с това обяснение? Намирате ли го за основателно и задоволително? Бихте ли му повярвали? Бихте ли подходили с недоверие към него? Докато пишете неговите отговори към вас, може би ще усетите, че започвате да разбирате този човек и ситуацията започва да се променя. Независимо какво е обяснението, вие малко по малко ще започнете да виждате ситуацията през погледа на другия човек. Това прави опрощението по-лесно.
6. Преживявайте по-малко. Вие в ума си преживявате събитието, чувствате се все по-ядосани, гневни, все по-невеликодушни, унижени, измамени. Представяте си какво бихте искали да кажете на човека, който ви е наранил. Този възглед да се поставиш на мястото на агресора, се нарича катарзисна теория, но за съжаление е напълно погрешен при освобождаването и опрощението. Фантазирането на това как вие бихте могли физически и словесно да причините болка на някого, може да ви помогне на момента да се почувствате по-добре или да намалите напрежението, но всъщност това увеличава омразата ви. И това е така, защото всеки път, когато си спомните грешката против вас, пробуждате отново и отново старите чувства на болка, враждебност или гняв.
7. Осъществете контакт. Когато решите да напишете опрощаващо писмо на някого, понякога е уместно и здравословно това писмо все пак да се изпрати. Пригответе се обаче да получите и нежелан резултат, но и помнете, че изпращането на това писмо би могло накрая да възстанови вашите взаимоотношения, което би ви донесло лекота и радост. Единствено вие знаете дали да изпратите това писмо или да проведете обаждането. Съществува и алтернатива изобщо да не изпращате писмото. Просто бъдете любезен към човека, на когото тайно сте простили.
8. Напомняйте си. Една поучителна история разказва как бившият американски президент Бил Клинтън попитал Нелсън Мандела как е успял да прости на своите тъмничари. Мандела казал: „Когато излязох през вратата, знаех, че ако продължа да мразя тези хора, все още ще съм затворник“. Клинтън повярвал на това, но трябвало да продължава да си го повтаря. Тази история за него се превърнала в част от всекидневната му молитва.
Направете прошката навик, както бихте се помолили например. Или усмихвали.
И продължавайте – да гледате напред!
_________
Описаните техники са част от стратегията за това как да постигнем живота, който искаме да имаме, разработена от проф. д-р Соня Любомирски и нейният екип от Калифорнийския университет, Ривърсайд в научните ú изследвания и в книгите ú „Митове за щастието“ и „Пътят към щастието“.
